Тамзин

— Не това! Не това, не! — Скочи и хвана ръцете ми. — Ти имаш висок дух, правиш си собствени планове — не би се задоволила с това, което искат всички, за да си мислят, че си добро момиче. На теб не ти пука какво мислят другите — това ме възхищава у теб толкова много. Наистина, Джени, бих искала да съм като теб.

През целия ми живот никой не се е сещал да ми каже такова нещо. Никой. Така казах на Мийна, но каквато беше умница, едва ли някога наистина щеше да разбере какво означава това, което каза. Мийна разбира много неща, но ако можеше да разбере нещо подобно, нямаше да е Мийна. Но това е положението.

Както и да е. Сприятелихме се, когато и двете се скрихме в дамската тоалетна, за да избягаме от физическо, и по-късно, когато Мийна започна да ми помага по испански, а аз на нея — с проекта по музика, в който трябваше да сравнява начина, по който импровизират индийските певци, с този на западните джаз изпълнители. Веднъж й казах, че моето не се смята за помощ, защото родителите ми са музиканти, а тя наистина ми се ядоса. Каза, че приятелството не е мач по крикет, не броиш резултата, няма точкова система. Почти ми харесваше да гледам Мийна ядосана, защото го прави толкова добре, като се има предвид, че това продължава около пет минути, не повече. От Мийна никога няма да излезе добър сърдитко.

Тя живее в Йовил — майка й работи в болницата там, а баща й пътува до Дорчестър, където преподава физика в университета. Първия път, когато останах да спя в дома на Мийна, бях напрегната, защото не знаех дали трябва да се държа по-различно с нея, отколкото когато бяхме само двете, а тя беше нервна, понеже не знаеше как ще се отнесат с мен родителите й. Те пък на свой ред също нервничеха, тъй като никога преди Мийна не беше водила вкъщи някого от училище и не знаеха дали ще мога да ям индийска храна или как се отнасят евреите към гравираните образи и олтари в антрето им. Така че имахме основание да се притесняваме, но всичко мина добре. Господин и госпожа Чари бяха толкова мили, колкото можеха да си позволят по отношение на шантавата американска приятелка на дъщеря им, а аз не се спънах в нищо и не казах нищо кой знае колко глупаво. А що се отнася до индийската храна… аз съм от Ню Йорк, за бога.

Затова беше много по-лесно, когато Мийна дойде да прекара уикенда във фермата Стауърхед. Тони и Джулиан се влюбиха в нея в момента, в който тя прекрачи прага. Малко ревнувах, особено като гледах как Джулиан върви по петите й и предлага да й носи нещата. Преследваше ме една мисъл: „Обзалагам се, че Сали ще поиска да изглеждам така и да се държа така.“ Но бях и горда с Мийна — „Тя ми е приятелка, какво ще кажете, а?“ — и същевременно се чувствах виновна, че преди не съм се държала така с Джейк и Марта. Има дни, когато наистина няма начин да остана насаме със себе си.

Евън беше навън с някакъв майстор на кладенци, Сали — с ветеринаря заради овцете, така че Тони и Джулиан я разведоха из Имението, а аз се влачех подире им. Тони й показа стаята на приземния етаж в източното крило, която бе превърнал в свое студио; вътре беше сложил дори станок и събираше всяко парче от огледало, което намереше, а после ги сглобяваше като пъзел. През уикендите постоянно търкаше пода с пясък, отново и отново, така че той вече беше станал почти прозрачен. После, естествено, Джулиан трябваше да покаже на Мийна сбирката си с камъни, хербария си и колекцията от пакетчета захар. А и старата горила в моята стая, но наистина не спомена, че всъщност тя е негова. Джулиан. Все още не мога да го накарам да си я вземе обратно.

На вечеря момчетата говореха с Мийна едновременно, а Евън и Сали й задаваха същите въпроси за училище, които ми бяха задавали господин и госпожа Чари. Нямах никакъв шанс двете да си поговорим спокойно, докато не си легнахме в моята стая. А там ми отне половин час да убедя Мийна да спи в леглото ми, а аз — на пода в стария спален чувал на Евън. Индийците винаги искат да се отнасят с теб като с техен гост, дори когато те са ти на гости. И това може да те подлуди.

Най-после си дойдохме на думата. Лежахме си там и разговаряхме за семействата си, за училището, аз разказах на Мийна за Джак и Марта, а тя на мен — за Лалита, най-добрата й приятелка в Мадрас. Сравнявахме книги, филми и песни, чий цикъл е по-зле и кой мрази повече господин Уиншип — той ни предаваше органична химия, защо мусоните са толкова важни и защо смятам да я заведа да се запознае с един възрастен човек в Сентрал Парк, когото всички наричаха Поет О. Вече са минали няколко години и аз не мога да си спомня защо, когато си на тринайсет, за всички тези неща задължително трябва да се говори на тъмно, тогава, когато се предполага отдавна да си заспал. Но това е положението.

Мийна разказваше за Картхик, бялата й мишка, а аз — за господин Котак. Или поне дотогава, докато гърлото ми пак започна да се свива. Затова Мийна смени темата, без да се разбере, че я е сменила — нещо, в което беше майсторка.