Читаем Тамзин полностью

— Обаче пък в какъв дворец ще се върне твоят господин Котак — каза тя. — Толкова пространство, толкова много сенчести ъгли за изследване, толкова интересни нови звуци… Бих искала да съм котка в такава къща.

— А не си видяла още и половината. Другите хора имат хлебарки, а ние имаме гномове или богарти, или кой знае какво. — Разказах й за гласовете в банята ми — не бях го казвала на никого, — за стаите, в които Джулиан не иска да влезе, и какво бяха казали дърводелците и електротехниците. Колкото по-нататък продължавах, толкова по-смахнато звучеше, но Мийна слушаше, без нито веднъж да се засмее или да ме прекъсне.

Когато приключих, тя рече:

— Джулиан е прав — определено живеете в обитавана къща. Залагам долари срещу понички. — Мийна е луда на тема американски жаргон и го използва всеки път, когато има възможност. — В Индия навсякъде има обитавани от духове къщи — имаме обитавани апартаменти, градини, дори гаражи. В старата ни къща в Мадрас имаше полтъргайст, един от онези духове, които чупят разни неща и разхвърлят всичко. Когато бях малка, съм го виждала няколко пъти.

Хубаво, че беше тъмно и тя не видя как я слушах със зяпнала уста.

— Виждала си? Полтъргайста?

— Да. Но не много често. Малко момиченце, някъде на годините на Джулиан, с белег по цялата страна на малкото личице. Белег като от изгаряне. Може би затова е станала полтъргайст, кой знае. Толкова ни беше мъчно за нея.

— И какво направи? Индийците имате ли нещо като — как да кажа — като свещеник? Екзорсист?

— Да. Има нещо такова. — Мийна се позасмя, но малко позатаи и дъх. — Но, Джени, тя е живяла там, живяла е в нашата къща по-дълго от нас. Какво можехме да направим? — После вече се засмя по-спокойно. — Освен това тя държеше надалеч много от роднините, които не можех да понасям. Пък и не закачаше стаята ми с едно-две изключения. Мисля, че понякога почти ме харесваше.

Позамислих се над това.

— Обаче каквото и да има в нашата къща, то не ни харесва чак толкова, съдейки по начина, по който звучаха ония досадни гласчета. Ако ще имаме нещо, по-добре да е поне истински призрак. Дори повече бих се зарадвала на пуук.

Мийна поиска да разбере какво е пуук и аз й повторих какво ни разказваше Евън, а също и за богарт и за Страшния лов.

— Не разбирам защо да нямате и двете — каза Мийна — и богарти, и призраци. Обзалагам се, че е точно така. Къщата е съвсем подходяща.

Благодарих й — наистина имах нужда да чуя нещо подобно, а Мийна вече се смееше искрено.

— Когато си израснал в стари къщи като мен, растеш и с призраци. И те са били човеци и винаги ги привличат места, където продължително време са живели хора. Не можеш да се сдобиеш с призрак в търговския център.

— Страхотно. Надявам се поне призраците да изгонят богартите. И това ще е нещо.

Замълчахме и аз помислих, че Мийна е заспала. Тогава усетих как протяга ръка от леглото, опитва да намери моята и да я стисне.

— Когато отидеш да го вземеш — рече тя. — Твоя господин Котак. Мога да дойда с теб, ако искаш.

Не знаех какво точно да кажа. Само й стиснах ръката и измърморих:

— Да, сигурно, добре.

Мисля, че заспахме, държейки се за ръце, но не помня със сигурност.

Един прекрасен ден отидохме до котешкия хотел „Госхоук Фарм“ за последен път. С английската пролет трябва много да се внимава — не можеш да й обърнеш гръб, защото температурата стига до трийсет градуса и докато си събличаш ризата, изведнъж започва да гърми и святка. Знам например, че един поет, който е написал „О, да бъдеш в Англия, когато е април“, точно по това време е живял в Италия.

Но този ден в началото на април си остана топъл и ясен през целия път до Дорчестър. Дърветата цъфтяха в розово и бяло, навсякъде — жълти нарциси, в ливадите — малки агънца с големи червени номера отгоре им. Хората караха трактори, рала и брани, предните прозорци на колата бяха поотворени, така че на задната седалка се усещаше мирисът на прясно разорана земя, идващ отвсякъде. Не му обръщах никакво внимание, нито на агънцата, нито на Сали, която отпред продължаваше да разпитва Мийна за училище. Само се превивах от болки в стомаха и се опитвах да не мисля, колкото пъти съм си представяла деня, в който най-сетне щях да прибера господин Котак вкъщи.

Когато стигнахме до Дорчестър, ми се искаше Мийна да не идва с нас, защото тогава трябваше само да изчакам Сали да влезе и да вземе господин Котак. Но те двете бяха толкова щастливи и развълнувани, че нямах избор. Още помня колко тежки усещах краката си и колко безкрайно дълго ми се стори слизането от колата. Влязохме и Сали каза:

— Аз ще се оправя с бумагите, а вие двете вървете да вземете големия човек.

Смятах да възразя — това е моята котка, аз съм се оправяла досега с всички гадни подробности, аз ще довърша всичко, но Мийна ме сграбчи за ръката и ме повлече към котешките клетки. Така че не ми остана и минута да се запъвам като магаре на мост.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Классическая проза / Проза