Тамзин

Шерборнското девическо училище е разположено на сто и шейсет декара зелени хълмове в западните покрайнини на града и прилича на истинско имение, дори на дворец с двете си крила, тръгващи от централната кула. Евън нарича такива места „грандиозни пилони“, и аз, макар да не смятах да се впечатлявам, първия ден то адски ме впечатли. И досега е така.

Учеше се много по-здраво, отколкото в „Гейнър“, но никога няма да говоря за това. В „Гейнър“ винаги съм получавала доста добри оценки (което е различно от това, да си добър ученик; още тогава го знаех), но това тук беше друг свят и изобщо не можеше да става дума за сравнение. Трети клас, а ме караха да уча неща, с които бих се сблъскала едва в колежа; на всичкото отгоре половината бяха уж избираеми. Английска литература, математика, световна история, история на Великобритания, три различни науки, език (заради Марта избрах испански), да не говорим за спортовете или информационните технологии. Умът ми не си беше на мястото, аз не се побирах в кожата си и направо бях като парализирана от целия този първи срок. Нещата се влошиха още повече, като научих колко струва обучението ми на Евън и Сали. И Тони, и Джулиан имаха частични стипендии в мъжкото училище, но не и аз. Ала никой никога не каза и дума по въпроса.

Пък всички бяха толкова досадно сладки, че направо да ти призлее. Към всяко ново момиче беше прикрепено едно по-голямо — викаха му „сянка“, — което известно време те развежда и ти помага да свикнеш с начина на живот в Шерборн. Моята сянка се казваше Барбара и сега, когато пиша това, се опитвам да си спомня поне едно-единствено мило нещо, което някога съм й казала или съм направила за нея. И най-многото, което мога да се сетя, е, че почти не говорех, докато тя ми показваше къде е стаята на моя клас — нещо като класната стая в „Гейнър“ — и ме представяше на учителите и на всички в дома, към който се водех. И тя, и останалите постоянно ми повтаряха — няма значение, че съм приходяща, че наистина ще бъда истински член на дома, изцяло ангажиран във всички социални дейности, че винаги съм поканена да остана за вечеря след часовете — само че ако изпуснех автобуса, Сали трябваше да идва да ме прибира, — и нито за миг не трябва да се чувствам аутсайдер. И те наистина го мислеха. Винаги съм знаела, че наистина така мислят.

Ако в училище бях ядосан мълчалив проблем, вкъщи бях още по-лоша. Влачех се едва-едва, помагах само когато просто нямаше начин, а когато не се затварях в себе си или нямах какво да върша, роптаех непрекъснато. Наистина не се опитвам да си спомня какво казвах на хората особено на Евън — по онова време, защото това ще ме накара да се пръсна от яд. Държах се полупоносимо с Джулиан — по някакъв начин той не би ми позволил друго, — но с всички останали… Стига по този въпрос. Казах, че няма да лъжа в собствената си книга, и наистина не лъжа, но край.

Има още нещо, което нямам нищо против да си спомня нещо, което се случи точно преди Коледа. Тогава положението се изостри още повече, защото Сали и аз бяхме еврейки, а момчетата бяха свикнали с коледни елхи, чорапи и песнички. На Евън наистина му беше нервно. Естествено, аз съобщих на всички, че не искам да имам нищо общо с убийството на някое дърво дори и заради Исус, и разбутах всичко, за да открия менората8 (баба Пола го беше дала на Сали преди да тръгнем). Джулиан се залепи като опашка за мен. Реших да не му казвам да се разкара.

Всъщност точно той изрови менората от дъното на една кутия в стаята на втория етаж, където Сали беше натъпкала всичко, което смяташе да подреди през първия уикенд, след като хвана студът. Менората е поне на стотина години и е сребърна, въпреки че това не се разбира от пръв поглед, каквато е потъмняла и надраскана. Показах на Джулиан печата на майстора на сребро в основата на свещника и му разказах как прапрабаба и дядо криели менората в обора, когато войниците минавали през града.

— Криели я в краварника — обяснявах аз — под половин тон кравешки лайна. Дори казаците нямало да тършуват точно там.

На Джулиан му хареса. Две от подставките бяха изкривени, защото както му казах, кравата стъпила отгоре. Но кой знае дали това е вярно.

Джулиан искаше да знае как се използва менората, затова го пратих долу да вземе няколко свещи, докато се опитвах да поизтъркам свещника. Тогава навсякъде имахме какви ли не видове свещи, защото токът спираше на всеки десет минути. Тези, които донесе Джулиан, не ставаха съвсем точно, но аз ги поизрязах. Разказах му за Ханука — за сирийците и за братята Макавеи, за онази последна чашка осветено масло за новия храмов олтар в Йерусалим, която по чудо горяла осем дни, докато най-сетне някой не се появил с ново миро. Историята е интересна и докато я разказвах, почти забравих колко бях ядосана на целия свят.