Тамзин

Сали се опита да помогне. По целия обратен път към фермата ми разказваше история след история за хора, които познавала и чиито любимци били под карантина и как някои от животните се чувствали толкова самотни и ядосани, че дори не пожелали да отидат при собствениците си, когато дошло време да ги прибират. Но, разбира се, животните им простили след време. Господин Котак също щеше да ми прости. Приказки — като онези, които ми разказваше, когато бях малка. Всички приказки на Сали свършваха щастливо.

Когато се прибрахме, беше почти тъмно. Евън беше приготвил вечеря и тя ни чакаше, но аз просто се качих в стаята си и легнах на леглото. Не плаках — вече казах, не съм голяма ревла. Не че бях бясна на Сали както на Западна осемдесет и трета улица, на което бих могла да се насладя през времето, когато се чувствах нещастна. Това болеше, болеше в стомаха и накъдето и да се обръщах, продължаваше да боли. Гърлото ми беше толкова сухо и свито, сякаш всеки момент щях да заплача, но не можах. Просто си лежах.

Не бях заспала, когато в стаята влезе Джулиан. Бях убедена, че никога повече няма да искам да ям, да спя или да разговарям с някого. Той отвори вратата много бавно — светлината от коридора стигна до очите ми, но аз продължавах да ги стискам здраво. Колкото и тихо да се опитваш да се движиш из стаята, подът скърца, но Джулиан сякаш изчакваше минути, часове след всяка крачка, докато се доближи до леглото. Чух тихия му дрезгав шепот:

— Джени? Наистина ли, ама наистина ли спиш?

Не отговорих. След миг Джулиан остави нещо до мен, точно до възглавницата ми и то ме докосна по лицето. Миришеше доста странно — не лошо, а просто на старо и някак познато. Чух как Джулиан се промъква обратно към вратата и тя със скърцане се затвори. Не светнах лампите, но след време протегнах ръка към нещото, което той бе оставил на възглавницата. В момента, в който го докоснах, разбрах. Оная проклета едноока стара изтъркана горила, която бе имал през целия си живот — спеше с нея, дъвчеше я, сигурно е пишкал върху нея, много вероятно. Върви вярвай на Джулиан. Всяко друго дете спи с някое мече, а Джулиан си има горила на име Елвис. Сграбчих нещото, заврях лице в смърдящата му сплъстена козина и си изплаках очите, докато не заспах.

Ето как Джулиан стана малкото ми братче. Последното нещо на света, от което имах нужда в момента, но какво да се прави.

В провинцията е шумно по един странен начин. Чуваш повече звуци именно заради тишината, особено нощем. Вместо да се изключваш, както задължително правиш в Ню Йорк, започваш да се включваш, все едно дали го искаш или не. Нямам предвид само гъските, прелитащи над главите ни, жабите, щурците и прочие, нито петлите, които обичат да кукуригат в два сутринта. Толкова свикнах, че можех да чувам как се включва и изключва помпата на кладенеца зад мандрата. През някои леденостудени нощи чувах дори клонки да пукат в гъсталака и това сигурно бяха сърни, търсещи храна; ядяха корите на дърветата. Ако чуеш студен, ясен, остър лай с почти металически нотки в него, това не е куче, а лисица. Винаги е малко стряскащо, дори когато знаеш какво е.

Имението също издава звуци, както всички стари къщи, слегнали се в земята — „работят“, както казват. Винаги съм си мислила, че това трябва да звучи като тихо сумтене, мърморене и въздишане, което човек издава, докато се намества удобно в леглото след тежък ден. Дори апартаментът на Западна осемдесет и трета улица издаваше звуци, така че нощем нищо не ме караше да настръхвам.

Но всичко си има първи път. Още първата нощ чух нещо необичайно. Не толкова тропот на малки крачета, нито тънички хихикащи гласчета (винаги можеш да си кажеш, че някоя мишка е притичала и изцвърчала), нито призраци, стенещи или дрънчащи с окови — изобщо никакви глупости от нощта на Вси светии. А звук като от течаща във въздуха вода точно над леглото ми. Звук, сякаш някой притичва през стаята, напред и назад, отново и отново, посред нощ. Шепот, толкова тих, че не мога да различа нито една дума. Но точно той ме будеше винаги и когато си лягах, се страхувах, че ще го чуя. Бих попитала Джулиан дали някога е чувал нещо, но не исках да го плаша, затова не го направих.

Имаше и миризми — онази студена ванилия, която електротехникът бе усетил в Арктическия кръг, и на препечен черен хляб — почти като на господин Котак. А веднъж наяве ми се стори, че видях същите онези огромни златни очи от съня ми отвъд прозореца. Само че не мога да бъда сигурна дали бях будна или ги сънувах. Те не ме плашеха по същата причина — винаги исках да тръгна към тях — и затова най-вероятно съм сънувала. Но и днес още не знам.