Читаем Тамзин полностью

— Кой е там? — Ако това е прозвучало храбро или нещо подобно, веднага може да изоставите това усещане. Не изпитвах никакъв страх от някого, който говореше тихо и пискливо и можеше да се скрие зад вана. Достраша ме, че ако не внимавам достатъчно, ще започна да ги разбирам, защото вече почти разчленявах думите. А това беше последното нещо, което исках — да разбирам пискливи гласчета, идващи иззад ваната.

Когато се обадих, те замълчаха за миг и после пак започнаха; сега звучаха развълнувано. Можех да изпищя — почувствах как един писък си пробива път през гърдите ми, — но това щеше да докара всички тук, а не исках Сали да разбере, че си стискам пъпките. Сигурно звучи адски тъпо, обаче това е положението — такава съм. Направих още две крачки и тупнах толкова силно с крак, че четката ми за зъби изтрака в чашата.

— Виждам ви — казах. — Можете да излезете оттам. Хайде де, нищо лошо няма да ви сторя. — Това последното го добавих, защото гласът ми трепереше, а не исках те да си помислят, че се страхувам.

Заля ме поток от кикот. Нито цвърчене, нито думи, нито дори истински кикот. А досадно хихикане, като онова, което чувах отсреща, докато минавах през хола. Познато ми е. В училище никога не бих се вързала, но тогава — в оная стара баня в странната смърдяща стара къща и с тях които и да бяха, дето ме шпионираха как си стискам лицето, че и ми се хилеха на това отгоре, просто се вързах и това е. Скочих към ваната, тропах и ритах като Джулиан, когато Тони го е раздразнил твърде много. Добре че там нямаше никой или пък аз ги бях сплескала, но не ми пукаше дори да бяха елфите на дядо Коледа. Но те просто бяха изчезнали. Чух да се отдалечават стъпки някъде в ъгъла, но никакви гласове — освен Сали да пита от хола добре ли съм.

Същата нощ лежах будна часове наред и повече от всеки друг път исках господин Котак да е при мен, да хърка отгоре ми. Опитвах се да запазя спокойствие и да разбера дали полудявам, което почти винаги съм очаквала, или наистина из банята ми тичат богарти. В известен смисъл лудостта беше удобна — ако си луд, не си виновен за нищо, а точно така исках да се чувствам тогава. Богартите са ужасни, защото, ако ги има и ако ги има точно в тая къща, това означава, че може да има и всякакви други създания. Никак не ми се мислеше точно за това. Но поне беше интересно, а лудостта не е интересна. Удобна да, това е ясно, но не и интересна.

Когато най-после заспах, не сънувах точно богарти. Сънувах, че Джулиан и аз сме се смалили до размерите на богарт и някакви големи хора ни гонят с пръчки. Не знам защо с пръчки, но това няма значение, не е страшно. В съня ми имаше още нещо — нещо или някой с големи жълти очи, толкова сурово и диво жълто, че всъщност изглеждаше златно. Големи-големи очи с тесни коси зеници изпълваха съня ми. Не можахме да им избягаме, докато не се събудих сред хаос от потни чаршафи; ослушвах се за гласове. Но повече не ги чух. Не и точно тези.

Седем

Мийна постоянно повтаря, че точно тук трябва да разкажа всичко за фермата Стауърхед, но ми е трудно да преценя откъде да започна. Първо на първо, тя е в провинцията — не че „провинция“ означава кой знае какво, ако си на трийсетина километра, все едно къде от любимия на Джулиан „Тако Бел“. Но ако си живял цял живот в сърцето на Манхатън и като се събудиш, чуваш крави, които се чудят кога ще ги издоят, вместо полицейски сирени и диви гъски, които крякат над главата ти, вместо пневматични чукове, разбиващи Западна осемдесет и трета улица и „Кълъмбъс“, или помпата на кладенеца, която бучи като луда, защото в него се е образувала въздушна камбана, вместо плюещи и крещящи точно под прозореца ти пияници… Ами това е то, провинцията. Може за Уили Нелсън или за Томас Харди да не е, но за Западна осемдесет и трета улица и „Кълъмбъс“ е провинция.

Добре де, Мийна. Можеш да проследиш историята на фермата Стауърхед назад от 1671 година, когато Роджър Уилоби купил голяма част от едно съсипано имение и направо придобил пълна собственост, а не е станал фермер арендатор. Той не бил фермер; направил състояние от доставки за Кралската флота, но в главата му се въртели всякакви идеи за фермерство и нямал търпение да ги провери на практика. Пишел писма до вестниците, пишел памфлети за това, как можеш да удвоиш добивите, като редуваш културите ей така, как да отглеждаш по-едри дорсетски овце и защо всички в западен Дорсет трябва да спрат да сеят пшеница и да я заменят с просо. Според Евън тогава всички в западен Дорсет го чакали кога ще се провали. И започнали да викат на голямата нова къща „Имението“, за да го подиграват. Роджър Уилоби бил от Бристъл, но все едно, със същия успех можел и да е от Мадрас като Мийна. Сега е друго както навсякъде, но не чак толкова. Дорсет не се променя така бързо като някои други места.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Классическая проза / Проза