Тамзин

Той наистина не беше помислил за нищо друго освен за земята. Евън си е такъв. Той може да вземе шепа пръст, да я помирише, дори да я опита и да каже какво ще се роди на нея и какво няма, какво би могло да се роди, ако хвърлиш това, онова или нещо друго в почвата. И винаги е прав, винаги точно както някои хора могат да кажат къде да се копае за вода или какво ще е времето утре; точно така познава за земята. Обаче изобщо не му беше хрумнало да помисли как момчетата, Сали и аз ще живеем на тази земя, в тази рушаща се къща на края на света. Всичките градени със Сали планове и мечти просто не се сбъднаха.

Сали беше страхотна. Тогава не разбирах, че трябва да се гордея с нея, но сега съм горда, като се сетя как стоеше там и се взираше в изровения кален път и мъртвата трева с цвят на бебешки дрисък около къща, която изглеждаше толкова добре на снимките. Не можех да видя лицето й, но изведнъж тя извика с онзи прекрасен делнично обикновен глас:

— Хайде, Джени, слизай. Вкъщи сме си.

Всеки мъкнеше по два куфара или две кутии, защото тогава не се стигаше с кола до къщата. Сега е друго, разбира се, но на Евън му трябваше цяла година да намери оригиналната алея, скрита на около половин метър надолу под наслоен тривековен боклук. Завинаги съм запомнила как всички ние — с наведени глави, без някой да промълви и дума — просто влачехме нещата си по калната пътека към онази стара-стара къща, която не ни искаше. Помня как Сали вдигна един спален чувал и го премести в дясната си ръка, за да може да протегне лявата и да намери опора в ръката на Евън. Начинът, по който той я гледаше… Ама аз наистина не съм пълен идиот. Дяволски добре знаех още тогава, че Норис никога не я е гледал така.

Помня и прозорците. Бяха толкова много — кръгли, правоъгълни, квадратни, големи и малки. Слънцето залязваше зад нас и всички прозорци пламтяха, сякаш къщата беше пълна с огън; не можехме да гледаме право в нея. Имаше един малък, остро очертан прозорец на третия етаж, който изобщо не отразяваше слънчевата светлина. Изглеждаше абсолютно черен, заобиколен от всички останали като дупка в небето, от която се процежда космически мрак.

Джулиан вървеше съвсем бавно и изоставаше все повече и повече, докато Сали не се огледа за него. Остави Евън да върви напред, а тя да хване Джулиан за ръка. Пожелах си аз да съм уплашено английско хлапе с тъпа училищна шапка, което тя не познаваше допреди една седмица, а после се ядосах на себе си, че мога да си мисля такива неща. Затова го хванах за другата ръка и замарширувахме нагоре към къщата. Към Имението.

За фермерска къща тя беше огромна, най-голямата, в която някога съм живяла, най-голямата в тази част на Дорсет, а когато е била построена през 1671 година, най-голямата в цялото графство. Но къщите в Дорсет, дори и в градовете, никога не са били образцови жилища — винаги е имало само ферми и села, точно като в книгите на Харди. Стауърхед винаги си е била само ферма, още от самото начало. В сравнение с някои от онези с огромни стари колони, където ходят туристическите автобуси, Имението е само апартамент студио. Но в сравнение с него домът на братовчедка ми Барбара в Ривърдейл, с който тя толкова снобски се гордее, е шкаф за метли в някой мотел. Надявам се тя да прочете това.

Вече казах, че не умея да описвам стаи и интериор; същото важи и за къщи. Имението е било строено, престроявано и веднъж изгоряло — мисля, че е било веднъж — и след това е било построено отново и го достроявали и достроявали, докато всъщност нищо вече не пасвало с нищо; точно така им харесва на англичаните. Къщата има три етажа с нещо като източно и нещо като западно крило. Всички все още наричат Арктически кръг централната част, откъдето се влиза вътре. Тони започна да й казва така — Арктически кръг, защото тази част от къщата е каменна, както е била първоначално, и тук никога не става наистина топло, дори и сега. Но когато се нанесохме, това беше единствената обитаема част — с течаща вода и електричество и готварска печка колкото билярдна маса. Все още виждам всички нас скупчени вътре, подпрели се на сакове и на други багажи и всеки се опитва да измисли нещо весело. Искам да кажа всички освен мен.

Най-сетне Сали успя.

— О, страхотно, газова печка! Много обичам да готвя на газ.

А Евън я погледна с оня невероятен, безкрайно тъжен поглед.

— Всъщност, любов моя, печката е на дърва. Ще ти покажа как се пали. Не е толкова трудно. — И вече никой не спомена нищо по въпроса през следващата година и половина.

После се обади Джулиан с дрезгавия си гласец:

— Не знам за вас, но аз отивам на изследователска експедиция. — И преди някой да го спре, той вече беше запрашил, а неудобните му униформени обувки потрепваха по дъбовия под. (Има едно нещо в Имението и това са фантастичните подове — толкова са стари и твърди, че дори термитите си чупят зъбите в тях. Ако тая къща се стопи, тия подове ще останат да висят във въздуха.)

— Ще го върна — обади се Тони, но Евън уморено го спря: