Тамзин

— А онова, дето шава, дето чака и не може да влезе в тайното й местенце! Тогава то не знаеше и сега не може да знае…

— То ли? Кое, да не е Страшният лов? Не, ти говориш за Другия, нали? — Господин Котак изсъска в ухото ми, защото пак губех самообладание, но аз вече не можех да слушам дори и него. — Тогава за какво? За какво си говорим, а? Какво не може да знае то? Какво дебне за Тамзин? — Протягах се към него, исках да го сграбча и да го разтреса. Чудя се какво ли би станало, ако го бях направила.

В небето се отразяват фарове. Нагоре по хълма боботи двигател. Евън и Сали. Двамата с Били Блин се спогледахме пълно мълчание. Не разбирах погледа му, но той май не ми се сърдеше.

— Като се върнеш в училище, не искай помощ от оная Уидби — тя изобщо не те харесва — каза ми той. — А по испански седни до прозореца. — Това последното го изкрещя подире ми, защото аз вече бързах към къщи, а след мен подскачаше господин Котак.

Легнахме си — аз с джинсите, но със силно стиснати очи. Така ме завариха Сали и Евън.

Никой от нас не заспа тази нощ — нито аз, нито господин Котак. Той знаеше много по-добре от мен какво е онова, което предизвикваме. Навря се под одеялото и се сгуши под мишницата ми. Но колкото пъти го погледнех, все беше с отворени очи и цяла нощ тихичко стенеше, макар постоянно да го галех и да му повтарях, че е герой. Спря чак след като на зазоряване се появи госпожица Софая Браун — просто се материализира пред погледите ни като ням филм, прожектиран върху чаршаф. Едва не скочих от леглото, когато и тя се навря под завивките и се сви на кравайче до господин Котак. Не не скочих и така си лежахме тримата, докато не пропяха първи петли. Спомних си една стара-прастара балада, която Евън пее понякога със Сали:

Петелът пропя, зора зазори
и вдигна се радостна врява…

Не знам кой я е вдигал тая радостна врява, но в песента с разправяше за призраци. Госпожица Софая Браун стана и с протегна съвсем като истинска котка, близна господин Котак по нослето и изчезна. А аз веднага заспах и успях да поспя цели пет-десет минути, преди Джулиан да нахлуе, за да ми каже, че за закуска има някаква тъпа плодова пита (а Джулиан мрази плодове) и че след това иска да отидем при Албърт и овцете. Дори и сега има моменти, когато много се гордея, че оставих Джулиан жив. Защото имах доста възможности да се случи обратното.

Седемнайсет

Пак тръгнахме на училище в началото на септември и го закъсахме. Англичаните не вярват в постепенното привикване към занятията, затова трябваше да се съсипвам от учене, за да се справям що-годе наполовина колкото останалите, дето сигурно са зубрили лятото. И с момчетата беше същото: Тони изкара лятото в танци, а Джулиан предимно правеше разни странни опити и четеше комикси за Астерикс на френски. Що се отнася до мен, няма кой знае какво за разказване. Тази есен бях готова за приключения, но те не бяха свързани с девическото училище в Шерборн.

Както ме посъветва Били Блин, странях от Пенелъпи Уидби, а по испански започнах да сядам до прозореца. (Оценките ми наистина се подобриха — не много, но все пак.) Когато ме питаха как съм прекарала лятото, въртях очи, въздишах и се правех на толкова покварена, че да нямам думи. Номерът не мина — всички знаеха, че нямам гадже, — но на мен все пак ми харесваше да го правя, защото в „Гейнър“ така и никога не посмях. Мийна ми каза, че се почувствала неловко, но й станало и смешно. Което беше добре, защото Крис Херидж бе отпътувал вече, а те не бяха успели дори да се сбогуват като хората. В училище тя почти не говореше и почти не ядеше, а безмълвно плачеше, което най-много ме тревожеше, не знам защо. И затова започнах да се правя на клоун — вършех и говорех какви ли не глупости в училище, за да я накарам поне да се усмихне. Привличах вниманието на всички и най-сетне Мийна ме накара да престана. Но помогна — понякога просто я поглеждах в час и тя се изкискваше. Все е нещо.

Онази есен дъждовете в Дорсет бяха по-лоши и от предишната година. Започна да вали още преди да са прибрали реколтата, което означаваше, че помагахме на полето — Сали отказа уроците по пиано, а ние с момчетата се хващахме на работа с Евън и работниците веднага след училище. Работехме, без да спираме, от зори до здрач, за да приберем колкото се може по-голяма част от реколтата. Беше кално, студено, гадно и нямаше край, изпочупих си ноктите, но не изоставах в работата от Тони и Джулиан. После отидохме да помогнем и на семейство Коулфокс. Тяхната ферма беше по-голяма, но нямаха толкова работници и загубите им бяха повече.