Тамзин

Никога не съм се чувствала по-уморена. Колко усилия ми струваше само да се завлека от едната нива до другата, от единия ред до другия. Много по-гадно беше, отколкото да стоя цяла вечност неподвижна под дъжда. Не настинах като Тони, нито пък си разтегнах мускул на гърба като Евън. Но спрях да мисля. Не мислех за нищо друго, освен да се влача по тоя ред, да подрязвам оня, да вадя от калта скапани синьочерни неща, да си бърша очите от дъжда и да продължавам към другия ред. Научих повече за Томас Харди, отколкото в часовете по литература. Много от героите му също преставаха да мислят.

Едно от нещата, за които не мислех, беше Тамзин — Тамзин и нощният свят, с който тя ме запозна. Понякога, когато вече бях съвсем изтощена, беше много лесно да си представя, че съм някоя от работничките на Роджър Уилоби и на всички Уилоби след него: влача се по хълмовете им, ора нивите им, говоря на стар дорсетски диалект, раждам деца, от които половината умират при раждането, карам само на хляб, сирене и бира и на каквото обера от остатъците от реколтата. Избутвам зима след зима както мога и въпреки това се чувствам част от семейство Уилоби. Това ме объркваше не знаех дали да виня Тамзин, че са живели така, само защото и тя е Уилоби и дали и тя също като тях не е имала избор.

Работих, докато спасихме каквото можахме от дъжда, и после трябваше да си наваксвам в училище — това пък се проточи до Коледа. Едва седмици по-късно влязох в тайната стая, построена от Роджър Уилоби за скривалище на свещеници.

Два пъти видях пуука. Всеки път беше различен: единия път беше малък червен лисугер в сянката на едно дърво, който гледаше как двамата с Тони се мъчим да спасим от плесенясване няколко мършави царевички. Втория път беше елен, пристъпващ изящно като господин Котак покрай един ред с подгизнали зелки, който си гризваше оттук-оттам. Тамзин беше права — не можеш да сбъркаш очите му дори отдалеч. А щом погледна право към мен, ме позна — точно както тя ми беше казала. Не ми продума, не се приближи, не направи нищо по-различно от онова, което правят лисугерите и елените, но беше той. Нито се уплаших, нито се развълнувах — бях скапана от умора.

Господин Котак и госпожица Софая Браун си ходеха все така, макар да го знаех само аз. Никой друг не ги виждаше заедно. Понякога нощем в стаята ми нямаше котарак, защото той обикаляше някъде навън във вятъра и дъжда с нея. Друг път пък и двамата се сгушваха на одеялото и аз ги гледах как спят — живата и призрачната котка и горилата на Джулиан. Или поне госпожица Софая Браун изглеждаше заспала, но аз, разбира се, не бях сигурна. Тамзин никога не спеше — това знам; понякога сякаш задрямваше. Веднъж се опита да ми го обясни:

— Джени, известна ли ти е онази зона между будуването и съня, когато сънищата текат през теб или ти през тях, сякаш сте направени от едно и също вещество? Отвъд самообладанието, отвъд думите, с които да ги опишем, но има обмен, проникване, макар и да знаещ, че са безплътни фантоми. Така често става и с мен, докато чакам на прозореца. Дали обаче онова, което виждам, наистина е онова, което е? Или това са видения от миналото? От онова, което би могло да бъде? Не зная.

Тя седеше на ръба на леглото ми, когато ми го каза. Почувствах, че е там, макар и да спях дълбоко; винаги усещам и госпожица Софая Браун по същия начин. Отворих очи и видях как Тамзин гали котките. Те мъркаха и се протягаха под дланите й, както правят всички котки, когато ги гали обикновен човек. С котките винаги е различно.

Тамзин се засмя притеснено — не както обикновено се смееше.

— Наистина, Джени, вие с господин Котак сте моят пробен камък, моята Полярна звезда, основата на съществуването ми. Без вас двамата нямаше изобщо да зная къде е реалността, да се рея сякаш насън или в полусън. Ето защо ви потърсих тази нощ.

Не знаех как да й кажа колко се страхувам, че ако отворя вратата й, ще видя Другия да я чака в креслото.

— Помагахме за прибирането на реколтата — смънках аз.

Тамзин кимна.

— Да, и ние го правехме, когато бях малка. И тогава валеше така, ако това може да те утеши.

— Освен това се опитвам да не те събуждам. — Тамзин ме погледна неразбиращо, както би направил всеки жив, дишащ човек. — Били Блин ме предупреди за това. Каза, че те будя, когато разговаряме, когато се събираме и се разхождаме, а като будя теб, будя и нещо друго, други неща. Не знае за какво говореше. Може би ти знаеш. Аз нищичко не зная. Само искам нищо да не те застрашава.

Тамзин продължи да гали господин Котак и госпожица Софая Браун и не ми отговори. Беше ужасно мъчително да държа очите си отворени и затова притворих клепачи. Тамзин запя песничката на сестра си:

Продавам праскови и дини,
кайсии, сливи и малини —
кой ще дойде да си купи?
Кой ще дойде да си купи?
Имам много дъщерички —
Джейн, Джин, Джени, все добрички!
За две пени давам всички —
кой ще дойде да си купи?