Тамзин

Клем изскимтя и господин Гътри сведе поглед към ръката си, стиснала здраво кучешката козина, сякаш стискаше нечия ръка. Отпусна се, погали Клем, заговори му тихичко и му се извини.

— Не можете да сте сигурен — обадих се аз. — Че той наистина ги е познавал. И нея.

— Водил си е дневник — обясни господин Гътри. — Всъщност не истински дневник, а по-скоро график, така може да се каже. По няколко драсканици за процесите — не трябва да ги четеш. И много повече социални неща — посетители, покани за вечеря. По време на Кървавите процеси нашият съдия бил много търсен гост за вечери.

Аз се вторачих в него.

— Това е пълна идиотщина. При всичко, което е вършел всеки ден?

— Всъщност точно затова — усмихна се господин Гътри. Само си помисли. Един човек, който може да прати всекиго — всеки, когото си избере — на бесилката или по-лошо. Обикновените хора не са имали възможност да му предложат вечерни забавления, но благородниците да. Ако не искаш да попаднеш в черния му списък, трябва да се убедиш, че той не смята, че тайничко, дори за миг, не си помислял нищо добро за Монмаут. Вярвай ми, надпреварвали се той да дойде в дома им — и хора като Уилоби, и други, много по-богати и знатни от него. Така е било тогава, по време на Кървавите процеси.

Не исках да чувам онова, което той щеше да ми каже. Погледнах часовника си да проверя кога ще дойде да ме вземе Сали.

— Дневникът му е в Музея на графството — добави господин Гътри. — В него има няколко бележки за семейство Уилоби.

— Тя не би могла да има нещо общо с него — възразих. Не ми пука колко пъти е ходил у тях на вечеря и какво би могъл да стори на семейството й… Тя не би говорила с него, дори не би го погледнала. Вие не я познавате. — Моето лице също се зачервяваше, усещах го — не само по скулите като на господин Гътри, а и червените очи, и потта, и всичко. — Сигурно това звучи невероятно тъпо, като казвам, че познавам някого, умрял преди триста години, но е така.

— А аз познавам Джордж Джефрис — барон Джефрис, лорд върховния съдия Джефрис от Уем — отговори господин Гътри. — Да не би четирийсет години да не съм го гледал постоянно в лицето и да не съм виждал онова, което е виждало и бедното момиче? Да не би да не е така?

Беше скочил на крака, макар че не го съзнаваше, и трябваше да се хване за облегалката на стола, за да запази равновесие и да успокои треперенето. За момент си помислих, че той наистина е виждал съдията Джефрис, както аз виждах Тамзин. Но после той продължи — бързо, сякаш разбираше какво ми се върти в главата:

— Там, където е живял, има негов портрет. Накарай ги да ти го покажат.

И след това отново настъпи неловка, объркваща тишина. Не можех да измисля какво друго да кажа, освен да помоля за още чай. Очевидно за господин Гътри беше облекчение да отиде и да го направи. Седях там и бях толкова погълната да си представям съдията Джефрис във фермата Стауърхед на вечеря със семейство Уилоби в Имението, че забравих да погаля Клем. Той завря муцуна в ръката ми, за да му обърна внимание, и аз се върнах към задължението си. Но можех да мисля само за Тамзин — Тамзин поглежда през масата за вечеря и вижда, че този човек не откъсва поглед от нея. Защото сигурно я е гледал. А тя го поглежда право в лицето — като господин Гътри — и вижда каквото е видяла. Изобщо не докоснах втората чаша чай.

Сали беше уморена от уроците, когато дойде да ме вземе. Чувствах вина, но я убедих да се върнем обратно в Дорчестър до ресторанта на съдията Джефрис. Ресторантът се намира на Главна западна улица, близо до ъгъла с хотел „Антилоуп“, където са се провеждали Кървавите процеси. На три етажа, целият — камък и дъб, до половината облицован с дърво, на повече от четиристотин години и толкова реален, че направо изглежда измислен, ако можете да си го представите. Портретът на съдията Джефрис виси на видно място, но на него не личеше почти нищо, освен че той носи перука. Минавала съм няколко пъти покрай него, без да му обърна внимание, дори и след като Тони ми разказа за процесите.

Но на горния етаж, в покоите, където е спял, пишел дневника си и където вероятно хората са идвали да го молят за живота си или за живота на децата си, горе беше портретът, за който ми говореше господин Гътри. Беше вече късно и покоите бяха затворени, но в ресторанта познаваха Сали — тя често се храни там между два урока, — така че ни пуснаха и ни оставиха сами. И ние стояхме там и заедно се взирахме в съдията Джефрис.