Тамзин

— Ех, милинка. Бих предпочел да си измисляше. Защото знам какво да правя с измислиците, Джени, с всичките тези абсурдни глупости, които винаги се насъбират около истории като тази на Тамзин Уилоби. Аз ги пресявам като вашите американски златотърсачи, изтръсквам ги, обръщам ги нагоре с главата, пак ги тръскам и всичките глупости и суеверия отпадат и потъват някъде. Най-често няма нищо друго останало, но от време на време, от време на време… остава някое късче злато и аз събирам точно това, разбираш ли? Онези малки парченца необяснима истина, които не се разтварят, не се отмиват. — Пак се усмихна, но сега малко тъжно. — Колекцията не е много голяма — откакто съм се заел с нея, — но ти си добре дошла да се запознаеш, с каквото има.

Доколкото той знаел, Едрик Дейвис се изгубил по време на въстанието на Монмаут. Когато му разказах за ученика на Едрик, Франсис Голоп — че той заминал, а Едрик тръгнал след него и върнал тялото му у дома, той издаде смешен тихичък вик, както все още прави Джулиан, когато решава кръстословица и всичко изведнъж си идва на мястото.

— Това обяснява нещата! — Той буквално трясна чашата си о масата, сам разля чая и плесна с ръце. — Това обяснява нещата!

— Какво? Какво обяснява?

— Обяснява защо, по какъв начин той изчезва от историята — господин Гътри направо викаше. Беше станал на крака; после видя, че нямам представа за какво говори, засмя се и отново седна. — Джени, през всичките тези години съм разпитвал дорсетци за истории с призраци, разказвани им от техните родители и баби и дядовци. Сблъскал съм се с четири варианта на историята за Тамзин и Едрик. Във всеки един от тях Едрик изчезва по време на въстанието на Монмаут и Тамзин никога не разбира какво е станало с него — никой не знае. Може да е бил убит, може съдията Джефрис да го е осъдил на обесване или да го е изпратил на плантациите, а може просто да е избягал на сигурно място в Уелс. Трябва да ти кажа, че нищо от това не ми се струваше подходящо. Историята тръгва в грешна посока, ако Едрик не се е върнал. Грешна посока.

— И той се е върнал — рекох. — Върнал се и погребал Франсис Голоп в една житна нива. Но не знам какво е станало с него след това. Тамзин никога няма да каже.

— Тя умряла — заяви господин Гътри. — Може пък само това да е станало.

Беше останала само една малка сладка и той я бутна към мен, но аз я увих в хартиена салфетка да я занеса вкъщи на Джулиан. Когато едно дете ти даде ужасната си горила, имаш някои задължения.

— Не го вярвам — казах аз. — Нито пък вие.

Господин Гътри не отговори веднага. Появи се Клем и се отърка в обувките ми. Погалих го по ушите, а сладката за Джулиан държах далеч от него. Господин Гътри като че ли понечи да каже нещо, но замълча. Старата каменна къща утихна напълно; не беше страшно. Някъде се чуваше да тиктака часовник, откъм печката миришеше на нещо, една птица си правеше гнездо под стряхата. Аз разглеждах снимка в рамка на една далечна маса: три малки момичета, всяко държи кукла. Сигурно са искали и куклите да се снимат — точно както аз все още не обичам да ме снимат без господин Котак. И използвам всякакви поводи и заобикалки, които мога да измисля.

— Знаеш ли нещо за съдията Джефрис? — най-сетне ме попита господин Гътри. Разказах му какво ми беше казал Тони за Кървавите процеси и той кимна с глава; или може би я поклати.

— Не можеш да си го представиш — заговори той. — Не можеш да си представиш какво е направил тук. Ирландците все още споменават в клетвите си Кромуел заради ужасния начин, по който той ги изгонил от земята им, а когато се съпротивлявали, били избивани с хиляди. Тук, в Дорсет, бихме могли да се проклинаме с името на съдията Джефрис, но никога няма да го направим — няма човек, който да би заслужил такава клетва, а и това не е името, което да споменаваш. Е, през цялото време разказвам на туристите за него, но не мисля за него, нали разбираш? Не ми харесва да мисля за него.

Той бе зачервен и възбуден и за първи път изглеждаше стар. Изведнъж щракна с пръсти да повика Клем, за да погали сплъстената козина на кучето и да се успокои. Едва го чух да казва:

— Джефрис е познавал семейство Уилоби. Сигурен съм, че е познавал Тамзин.

Вътре в мен всичко изведнъж се превърна в леденостудено картофено пюре. След малко все пак успях да проговоря:

— Не. Не, не може да бъде. Роджър Уилоби не е имал нищо общо с въстанието, всички те не са имали нищо общо. Това го знам.

Северният акцент на господин Гътри се бе засилил, суровият му спокоен глас стана рязък и остър:

— Джефрис обвинил едно осемгодишно момиченце в държавна измяна. Нахвърлил се върху него в съдебната зала и то колабирало и умряло. Било му е все едно кой подкрепя Монмаут и кой не, крал Джеймс го бил изпратил тук да даде пример на Дорсет. Затова преследвал цялото графство, не само шепа нещастни селяни. Той е бил гнусен терорист, Джени. На съдия Джефрис не му пукало дали си виновен или невинен.