Тамзин

За момент Сали спря да свири.

— Магазинера ли? Че какво може да знае той за семейство Уилоби?

— Гай Гътри знае всичко — отвърна Евън. — Или поне всичко за Дорсет. За келти и римляни, за хората, които са издялали Гиганта от Сърн Абас в торфа, за онези, които са живели в Мейдън Касъл, другите, които са тръгнали с Монмаут мъчениците от Толпудъл, Томас Харди, Барнс, всичко. И техните призраци. — В тоя момент сигурно са ми изтракали зъбите, защото Евън ми се усмихна с дългата си ленива усмивка. — Той колекционира призраци, старият Гай. Също и гоблини и духове — накарай го да ти разкаже за пищящия череп от имението Бетискомб, — но най-вече историята на Дорсет, парчета и връзки в нея, които няма да намериш в книгите. Трябва да знае и за семейство Уилоби.

И той наистина знаеше. Искам да кажа, знае: Гай Гътри е още жив, не изглежда на повече от седемдесет и пет — въпреки че трябва да е около деветдесетте, — все още носи костюми от туид и широко палто като на Шерлок Холмс и продължава да работи на половин ден в Музея на Дорчестър; само дето няма да го видите да ръководи наддаванията за добитък на селскостопанския пазар, както е правел навремето. Живее сам в Пудълтаун, няколко километра източно от Дорчестър, в каменна къща, която мирише на стари книги и на доброто старо куче на име Клем. Сали ме закара дотам един съботен следобед, когато трябваше да ходи при учениците си.

Господин Гътри ми сервира индийски чай с мляко — така го пиеха в дома на Мийна — и дребни следки от онези, които имат вкус на сладък пясък и могат да ти извадят зъбите, докато дъвчеш. Той е висок, с голямо широко лице, пастелносини очи и щръкнала бяла коса, която навремето е била червена. Наля чай и на себе си, наведе се напред и ме попита:

— Е, какво, по дяволите, би искало да знае дете като теб за Тамзин Уилоби?

Сали не би могла да спомене името на Тамзин. Тя просто откри номера му и звънна да му каже, че дъщеря й много се интересува от историята на фермата Стауърхед и от семейство Уилоби. И сега той седеше насреща ми, усмихваше се леко над парата, издигаща се над чашата чай, и премина право към въпроса.

— Нямах предвид Тамзин — отвърнах. — Искам да кажа, не само Тамзин…

— Напротив, напротив — прекъсна ме господин Гътри. Кажи ми тя още ли мирише на ванилия? — Разлях чая в чинийката и усмивката на господин Гътри се появи отново. — Извинявай, миличка, това беше само хипотеза. Съжалявам. Виж сега, Тамзин Уилоби се е появявала няколко пъти през последните три века. Винаги на млади жени — всъщност на момичета, всичките около твоята възраст — и винаги придружавана от аромата на ванилия. — Господин Гътри беше роден в Северна Англия, не в Западна, така че акцентът му изобщо не беше дорсетски и хората тук се шегуваха с него, но на мен веднага ми хареса. — Моля те, разкажи ми за нея — довърши той.

Не му казах всичко, което знаех, но това, че изобщо можех да говоря за Тамзин, беше за мен като ранна пролет в малката дневна на господин Гътри. Когато споменах, че съм разговаряла с нея и че сме се разхождали заедно, той помълча, а после много внимателно изрече:

— Обикновено, госпожице Глукстейн — а, да, Джени, обикновено срещите с Тамзин Уилоби са били много кратки и винаги зад стените на Имението. Никой досега не е съобщавал… за… някакъв действителен разговор с нея. Абсолютно ли си сигурна…? — Той остави гласа му да затихне, както правят хората, когато са твърде добре възпитани, за да те нарекат лъжец, затова ти оставят вратичка да се измъкнеш. Като във всичките ония английски филми, на които ме мъкнеше Сали, когато оставят престъпника сам с бутилка и пищов. Потвърдих, че говоря истината, и той въздъхна, облегна се назад на стола си и пак мълча известно време. Но това беше различно мълчание.

— Историята на Тамзин Уилоби — започна господин Гътри — според мен е най-романтичната легенда между Уинчестър и Ексетър. Казвам легенда, защото повечето от участниците в нея са реални хора, но всеки друг неин аспект е догадка, няма друга дума. Всичко започва с един младеж, който като че ли е бил ангажиран да й свири, докато рисуват портрета й…

— Едрик Дейвис. — Нямах намерение да го казвам — името просто само изскочи от устата.

Господин Гътри ме погледна.

— Бил е уелсец… поне аз мисля така. — Защото в крайна сметка той трябваше да разказва, не аз.

— Едрик Дейвис — повтори господин Гътри. — Да. Да, наистина е бил от Уелс. Разбира се, те се влюбили един в друг съвсем уместно — иначе що за легенда би била, ако не се влюбят? — и започнали да правят планове да избягат заедно, тъй като семейството й никога не би одобрило подобен брак. — Той замълча за миг и присви очи, сякаш беше разбрал още нещо. — Виждам, че всичко това го знаеш.

Кимнах.

— Тя ми каза. Наистина не си измислям, господин Гътри.

Той въздъхна отново.