Татко

— Не е ли симпатична, Джони? Винаги съм мечтал за червенокоса дъщеря; левачка като майка ти и червенокоса.

Сестрата сега се втренчва в мен, напълно объркана. Не би могло да има по-изненадващ скок от смъртта към живота.

— Сестра, мисля, че трябва да потърсите доктор Чад.

Татко затваря очи. Страхувам се, че това може да е само моментно проясняване преди края, но не искам да го безпокоя. Придърпвам стола си по-близо.

Чад ни заварва така. Татко трябва да е бил задрямал, защото отваря очи, когато докторът и сестрата се втурват шумно в стаята. Баща ми поглежда доктор Чад и му се усмихва.

— Мили Боже, дали целият бейзболен отбор е дошъл на посещение!

Чад ме поглежда с широко разтворени очи.

— Така се събуди, докторе. Какво мислите?

Мери пулса на татко, слага термометър в устата му. Баща ми не сваля очи от него с трепереща усмивка. Чад премерва и кръвното и отново ме поглежда.

— Сто и двайсет на седемдесет и пет.

Проверява термометъра.

— Нормална.

— Здравейте, господин Тремънт, как се чувствате?

— Не знам. Как трябва да се чувствам? Доста съм уморен.

Чад се навежда напред, взира се в очите му, опипва кожата му. Поглежда бутилката с урина под завивките.

— Е, господин Тремънт, бяхте болен, но сега вече, изглежда, сте добре. Какво да направим, за да се почувствате удобно?

Татко се поглежда надолу в леглото.

— Може да започнете, като махнете някои от тези тръбички и прочее чудесии по мен; и може ли да ям нещо? Гладен съм.

Повдига изсъхналите си ръце.

— Струва ми се, че сте ме държали на гладна диета в тази болница. Сякаш не съм ял като хората поне месец.

Хващам ръката му — нещо, което никога не бих направил, ако той беше добре. Ние си разрешаваме да се държим по-свободно само с много болните.

— Повече от месец, татко.

Той освобождава ръката си, преплита пръсти, поглежда ги, върти ги.

— Трябва да съм бил наистина много болен.

Доктор Чад става и тръгва към вратата. Дава ми знак с очи да го последвам. Сестрата подпъхва завивките под татко; донесла е леген с вода, за да измие лицето и ръцете му. В тона на Чад долавям смущение и патос:

— Не искайте от мен да ви обяснявам нещата, господин Тремънт. Никога не съм се сблъсквал с подобно нещо. През цялото време причината трябва да е била в метаболизма.

— Доктор Чад, трябва да не е само това. Той е различен. Мисълта му е така чиста, той е толкова спокоен, някак по-млад, отколкото бе дори преди операцията. На какво може да се дължи това? Така ли ще остане?

Чад поклаща глава и ние отиваме до бюрото в стаята. Дълго пише в папката с медицинските сведения за татко. Най-сетне вдига глава.

— Господин Тремънт, истината е, че не мога да отговоря на въпроса ви. Може да изпадне отново в кома по всяко време. Ще продължим лечението и ще внимаваме с диетата му. Не желая да рискувам, като отстраня прекалено бързо системата от шийната вена. Ще го оставим да се храни нормално, но ще бъде на система, докато състоянието му се стабилизира.

Обличам се и започвам да го храня със супа. Той взема лъжицата и се храни сам; слаб е, но се владее. Пие малко портокалов сок. Все още е гладен. Отново започва да се оплаква от катетъра и системата. Обяснявам му казаното от доктор Чад. Иска да знае какво се е случило.

Последното, което си спомня, е, че е влязъл в болницата за операция. Не може да повярва, че това е станало преди цели шест седмици. Спомня си за инфарктите на майка и иска да знае как е тя. Отговарям му, че е добре. Разказвам му за стачката и му обяснявам защо спя в една стая с него.

Той приема всичко. Желае да знае кога майка и Джоан ще дойдат на посещение; кога ще се върне вкъщи. Отговарям му, че те ще дойдат при първа възможност, но той ще трябва остане в болницата, докато наистина стъпи на краката си.

Всички сестри се изреждат в стаята. Те са толкова приятно изненадани и доволни, колкото е и татко. Една симпатична японка го хваща за ръката и той поставя свободната си ръка върху нейната.

— О, господин Тремънт, вие изглеждате така добре сега!

В очите й има сълзи. Татко ме поглежда.

— Знаеш ли какво, Джони? Може би наистина ще взема да поостана по-дълго в тази болница. Тук не е чак толкова лошо.

В девет часа се обаждам на Джоан. Опитвам се да я подготвя за случилото се и настоявам да дойде веднага. Пристига за по-малко от час.

Вкопчва се в татко и плаче. Той поглежда над нея към мен; не може да разбере защо Джоан реагира така.

Същото се повтаря и когато довеждаме майка; тя така плаче, че се налага бързо да я върнем вкъщи. Тази нощ Джоан остава с нея.