Татко

Не е за вярване, управителката идва при нас и уж между другото ни представя господин с нещо наподобяващо висока широкопола бяла шапка. Оказва се, че това наистина е шерифът на града. Трябва да е скочил от масата, за да види разкритите маскирани бандити. Започва учтив разговор или по-точно разпит: откъде идваме, къде отиваме, и то се знае, за колата — откъде, как и защо. Дори и да бяхме избръснати и в смокинги, хотелската управителка сигурно пак щеше да извика приятеля си, шерифа.

Татко го поглежда право в очите и пита дали в града има KFC. Гениален е. Шерифът клати глава. Намесвам се и аз питам дали тук имат мексикански ресторант. Клати глава и отново се усмихва. Изглежда, схвана играта, ако не изцяло, то поне наполовина.

— Но има пицария в другия край на града към шосе 80.

Кима няколко пъти, усмихва се. Повежда ни към верандата и посочва единствената посока, в която може да бъде това място; навсякъде другаде е тъмно. Толкова проливен е дъждът, че сме минали край пицарията, без да я забележим.

Покланяме се и благодарим на шерифа; докосва с два пръста шапката си: Спейд Куули приветства коня си.

Качваме се на нашия „Филаделфия експрес“ и плуваме в мрака до пицарията. Сякаш се връщам вкъщи. Поръчваме огромни пици със сирене и кана бира за всеки. Каните са стъклени с извити дръжки и приличат на чаши, но с улейче като керамични халби. Пием бирата си направо от тях. Омитаме пиците и италианската салата. Никога не съм се наслаждавал така на храната, както тази вечер.

Две хубавички келнерки си правят кефа, като ни гледат как пием от каните. Ако не бях с баща си, сигурен съм, че можехме да ги уговорим да дойдат с нас в хотела; управителката щеше да има за какво да се тревожи цяла нощ.

Глава 16

Стачката започва на следващия ден. Всички дипломирани сестри и лекари работят на пълно работно време, на две смени. Положението е сложно. Болницата не приема нови пациенти, изписват или преместват пациенти по другите болници.

Сестрите са принудени да поемат и черната работа, която обикновено се извършва от санитарките. Предлагам да им помагам където мога и с каквото мога; татко не може да бъде прехвърлен другаде.

Страхувам се да не го зарежат в суматохата; решавам да се преместя и да спя до него. И без това половината легла в интензивното са празни. Дребна червенокоса сестра ми показва какво да следя и как да сменям чаршафите му. Медицинското обслужване включва само подновяване на системата. Чад разреши въпроса с моето оставане в интензивното, така че всичко мина без неприятности.

Когато казвам на майка за стачката, тя настоява татко да бъде преместен в друга болница. Двамата с Джоан успяваме да я успокоим. Хората в Перпечуъл са запознати със състоянието на татко и доктор Чад проявява, както изглежда, истинска заинтересованост. Едно преместване може и да го убие.

Майка е вкъщи. Били спи в спалнята към градината, за да я наглежда. Той е чудесен!

Странно е да живееш в болница, без да си болен, при това да бъдеш в интензивно отделение. По-голяма част от пациентите тук са в твърде тежко състояние, за да бъдат преместени.

След като прекарвам в отделението няколко дни, без да прегриза ничие гърло, сестрите променят отношението си към мен. Няколко пъти дори прибягват до помощта ми — повдигам, държа или премествам пациенти, докато те оправят леглата, или държа болните, докато им поставят системи. Помагам и при храненето.

* * *

Рано сутринта на петата нощ ме събужда дрънченето на стъкло и метал, характерният шум за една болница. През прозореца нахлува бледа сива светлина; вслушвам се в движението на колите отвън. Призори обикновено ме налягат най-тежки мисли.

Поглеждам към татко. Очите му са отворени и той ме гледа! Искам да кажа, че гледа мен, не покрай мен, не през мен или около мен! Гледа ме право в очите!

Измъквам се от леглото откъм неговата страна и се приближавам много внимателно към него. Отначало си мисля, че може да е умрял през нощта, но очите му са живи, те следят движенията ми, не ме изпускат. Изправям се до леглото му. Устата му се отваря два пъти; сухи, бледи устни, крехки като хартия. Но той издава звук, тънък, висок глас, фалцет.

— Къде съм, Джони?

Не мога да повярвам! Поглежда леглото си надолу и се усмихва.

— Мисля, че знам къде съм, Джони. Но какво правиш ти тук? И ти ли си болен?

Господи, има нещо толкова чисто, така младежко в гласа му! Протягам ръка и я поставям върху главата му.

— Спокойно, татко. Ти си добре.

Повдига дясната си ръка, по която има синини от иглите и следи от лейкопласта. Тя е толкова слаба, че мускулите изглеждат като преплетени въжета над костите му.

— Не ми изглежда да съм чак толкова добре, Джони. Какво всъщност се е случило — земетресение, автомобилна катастрофа или какво?

Не знам какво да кажа, колко от случилото се да се опитам да обясня. Точно в този момент влиза дежурната сестра. Отново е червенокосата, татко я поглежда и й се усмихва. Тя замръзва, вторачена в него, толкова шокирана, колкото съм и аз, но бързо идва на себе си.

— Здравейте, господин Тремънт, как се чувствате тази сутрин?

Татко ме поглежда.