Татко

Надявам се само, че не е могъл да погледне назад и да види всичко това, жена си, нагърчена като преплетена бисквита и притисната към мръсотията на преградата си, сина си — с разпилени черва, дъщеря си — с пробит череп, а бебето си — като ревящо кюфте, върви по пътя и реве, заобиколено от непознати. Тази гледка е достатъчна да накара човек да се надява, че няма живот след смъртта. Как, по дяволите, може да се живее какъвто и да било живот, където и да било, да правиш каквото и да било, ако трябва да живееш с този ужас?

О, Боже, защо не млъкне! Ако продължава в същия дух, ще повърна.

— По дяволите, Бил, няма начин да избегнеш шофирането. То ме изпълва с истински ужас. Мразя тези метални ковчези; всеки път се радвам, когато изляза жив от тях. Знам, че съм прекалено напрегнат, когато карам, но непрекъснато пред очите ми е картина, подобна на онази зад гърба ни, с единствената разлика, че по платното кървят нашите тела. Ние умираме публично върху нагретия или влажен, или леден асфалт и непознати грубо опипват останките ни.

Исусе, човек си мисли, че баща му е направен от желязо, организира неща, върши неща, прави неща и изведнъж той рухва пред очите му! Намалих до около седемдесет километра. После давам газ до деветдесет и нещо. Той дори не забелязва; продължава да гледа втренчено нагоре.

— Просто съдба, татко. Катастрофите се дължат на лош късмет. Човек не може да направи невъзможното. Няма смисъл да се измъчваш така; не може да се ядеш непрекъснато за това или онова и да оставиш хубавите неща в живота да те отминат.

Не се помръдва. Може би не слуша. Здрачава се и аз пускам светлините. Не се е стъмнило съвсем, но няколко големи черни облака бяха забулили слънцето. Надявам се да стигнем до другата страна на Индианаполис и да намерим мотел. Изтощен съм. Миналата нощ спахме, но това не беше истински сън. Бях само в нещо като полусъзнание; част от мен се съпротивляваше на дъжда, на светкавиците, на гръмотевиците, на минаващите край нас камиони.

По някое време подхваща отново.

— И аз някога приемах нещата така, Бил; естествено е да е така — то е част от младостта. Освен това е и въпрос на безразсъдство. Веднъж потърсих точното значение на думата „reck“. Означава „тревога“ или „грижа“. С възрастта хората натрупват повече тревоги и грижи. Тежки преживявания, катастрофи, избягване на смъртта или на други нещастия на косъм — виждат и запаметяват неща като онова, което току-що видяхме; всичко това се натрупва в мозъка. И човек става по-тревожен, по-загрижен с всяка изминала година; поддържането на нишката на живота, борбата за оцеляване става все по-тежка и по-тежка.

Освен това и самият мозък се изменя. Някои видове умствени и физически умения започват да деградират още от седемнайсет години нататък.

Наблюдавах се как губя постепенно сигурност, Бил, как ставам все по-неспособен да вземам решения. Когато шофирам, се чувствам хванат между безгрижието на двайсет и две годишния и неспособността на петдесет — или шейсетгодишния, който може и да не се справи в критичен момент. А и не мога да се сдържа да не налагам личните си ограничения върху другите около мен, например, върху теб, Били. Страхувам се, когато ти караш.

* * *

Мръква се бързо, падат първите тежки дъждовни капки. Магистралата тук, извън Индианаполис, е почти блокирана от гигантски камиони с ремаркета. Изпреварвам по един почти на всеки четиристотин метра. Слава Богу, че татко е в такова състояние и се е отдал така на размисли върху деградацията и падението на човешкия род. Иначе щеше да е беснеещ лунатик, който подскача на мястото си, крещи и си въобразява, че с това ми помага да изпреварвам тези чудовища.

Когато пускам чистачките, чува се само равномерно бръмчене. Поглеждам таблото, за да проверя дали съм натиснал правилния бутон. Натискам го отново няколко пъти.

Хей, страхотно преживяване: тъмнина, дъжд и гласът на съдбата до мен. Навежда се напред, без да оправи седалката. Бърника нещо, но напразно. Радвам се, че тази кофа болтове не е моя; ще трябва да работя по цели дни върху нея, за да я поддържам.

Вали проливен дъжд. Не откъсвам поглед от задните светлини на камиона пред мен; това е единственото нещо, което виждам. Не мога да разгранича белите разделителни линии, нито страничната линия на платното към банкета. Единственото, което имам на разположение, са тези две червени светлини, умножени стотици пъти с всяко плискане на вода по предното стъкло; страхувам се да спра.

— Виждаш ли изобщо нещо, Бил? Аз не. Може би ще е по-добре да отбием.

— Виждам, татко, всичко е наред; просто ще остана зад този камион. Докато виждам тези задни светлини, всичко ще е о’кей.

Той замълчава. Знам, че му се иска да спрем, но нямаме избор. Дъждът се излива като из ведро и плющи с все сила по колата. Той не може да види дори и с отворен прозорец; а и с този голям камион пред нас, няма начин да разграничим пътните знаци, преди да ги отминем.