Татко

Всеки ден докторът ми обяснява положението и какво точно прави. Проверява резултатите от ежедневните изследвания. Все повече се убеждава, че голяма част от проблема може да има метаболичен характер. Не знае какво е отключило отрицателния механизъм, нито знае как да възстанови нарушените жизнени функции. На директния ми въпрос продължава да отговаря, че все още не може да ми даде никаква надежда; прави каквото може, но по негово мнение положението е критично.

Има желание да ми разкаже всичко, което се опитва да прави — притежава естествената дарба на учител. Чувствам, че се радва на интереса ми и иска да знам всичко.

Премества системата от ръката на татко в шийната му вена, в която се влива кръв от главата, шията, горните крайници и гръдния кош. Дава му азот под формата на протеинов хидролизат, като подава 150 калории за всеки грам азот. Чад ми разказва всичко това, като че ли съм специалист. Струва ми се, че наистина се опитва да прави нещо, и действията му придобиват известен смисъл за мен след обясненията му.

След като няколко дни подред прави експерименти, той се спира на 165 грама декстроза плюс 860 милилитра 5-процентна декстроза в 5-процентен фибринов хидролизат. Към това прибавя трийсет милиеквивалента натриев хлорид и петдесет милиеквивалента калиев хлорид, плюс осем милиеквивалента магнезиев сулфат. Казва, че се опитва да постигне баланс. Обяснява ми всичко това, но признава, че всъщност прави опити на тъмно.

Все пак се опитва да прави нещо и аз му давам да разбере колко много ценя усилията му. Иска ми се само да се бяха грижили за татко така от самото начало. Сестрите трябва да подготвят определения от доктор Чад състав за захранването на системата, и то чрез филтрационна стерилизация, защото включените съставки се разрушават от топлината. Това означава много допълнителна работа и те съвсем не изглеждат щастливи.

Все пак продължавам да вися там, Чад — също, а което е най-важното — и татко…

Глава 15

Сутринта се събуждаме потънали във вода. Палатката е паднала върху ни. Изпълзяваме от нея като червеи изпод трева.

Небето е синьо, с големи бухлати облаци, които бързо се движат по него, но тревата и дърветата са подгизнали от вода.

Татко се протяга и едва не изгубва равновесие. Девет и половина е; тези червени секонали добре са ни упоили. Върху палатката има огромни локви. Внимателно изтегляме колчетата, освобождаваме поддържащите пръчки, опитваме се да излеем водата, без да напояваме одеялото още повече. Хващаме го от двата края, изстискваме го, после го просваме върху колата. Тя е толкова нагорещена, че от одеялото започва да се вдига пара.

Едва сега забелязваме, че на другия край на отбивката има тоалетна. Отиваме там. Измиваме си зъбите и толкова дълго си плискаме лицата с вода, докато наистина си отворим очите. Краката ни все още се огъват под нас. Дрехите ни са мокри и измачкани — връщаме се и измъкваме чисти дрехи от куфара. Леля Джоан ни беше изпрала, преди да тръгнем, и дрехите, които облякохме, са приятно сухи, миришат на чисто и на Калифорния. Когато най-сетне излизаме от тоалетната, палатката е почти суха, но одеялото иска още време. Навиваме палатката и я прибираме в багажника. Татко внимателно навива на стегнато руло всяко едно въже. Просваме одеялото върху палатката в багажника.

Татко прибира мокрите ни дрехи и ги слага на закачалки, които вади от куфара си. Закача ги на малки кукички в колата до задните прозорци. Придобиваме вид, като че ли сме брадати търговски пътници, които извършват годишната си обиколка в полза на компания за бельо.

Вече е десет и половина. Татко сяда зад кормилото. Пускам си тихичко Дилън. Още ми се спи — отпускам седалката назад и затварям очи. Учудващо е колко по-добре се слуша музика със затворени очи.

Успяваме да устоим на изкушението на две пицарии и ядем от другата страна на Вандалия, Илинойс. Закусвалнята е в сглобяема военна барака. Поръчваме пържено пиле и кнедли. Прибавяме и малки месни топчета, които изглеждаха като изпържени френски топки нафталин.

Пред всеки от нас има по половин пиле и аз трампя крак за гърди от татковата порция. Той яде всичко от пилето, включително и сърцето, черния дроб и трътката. Аз харесвам само бяло месо. В нашата къща всички с изключение на татко ядем само бяло месо.

Свършваме в три часа и се отправяме към Индианаполис. Искаше ми се да минем по пистата „Инди 500“, но татко не е навит и отказва — не му се иска да бъде блокиран в движението на голям град. Сега аз шофирам, но той е шефът.

На около шестнайсет километра сме след границата на Индиана, когато виждаме струпани коли отстрани на магистралата. Хора скачат от колите, някои тичат. Затревената разделителна линия между двете платна на магистралата гъмжи от хора. Станала е катастрофа. Толкова съм потресен, че и аз изтеглям колата настрана и спирам. Това е най-ужасната катастрофа, която някога съм виждал — станала е току-що. Предното колело на обърнатата кола все още се върти. Блъснала се е в мантинелата точно на мястото, където магистралата пресича малък хълм.