Татко

Беше много смешно, че може да те накара да направиш всичко, което поиска, стига само да те заплаши, че ще изпее тази песен. Тя наистина се държеше като „глупи“ тогава — поне така си мисля сега.

— Но защо ти не се плашеше?

— Има една песен, която разплаква и мен, Джак. Внимавай много мама да не научи за това и гледай да не ме издадеш. Надявам се само да я изпея сега, без да се разплача.

Не знам защо те обичам така;
не знам защо.
Не знам защо ме вълнуваш така;
не знам защо.
Влюбен съм, но ти не ме искаш;
държиш ме в ръцете си само
когато танцуваме…

Присъединявам се към нея. Там, на булевард „Кълвър“ под жаркото калифорнийско слънце, ние пеем и плачем до пълно изразходване на моя четвърт долар, пуснат в монетния автомат на паркинга.

* * *

Изтеглям колата от паркинга и се отправяме към булевард „Джеферсън“. В тази част на града се намират гробищата. На около пет квадратни километра са разположени три гробища: протестантско, еврейско и католическо. Не знам как се постъпва, ако починалият е атеист или мюсюлманин. Питам се дали все още има отделни гробища за негри в Америка. Когато бях дете, имаше. Наричахме ги „гробища за цветни“.

Католическото гробище, към което отиваме, е разположено върху землището на бивша конюшня с пространство за яздене.

Входната врата е внушителна. Главната административна сграда е смесица между мотел и баварски параклис. Калифорнийците са известни със слабостта си към невероятни комбинации в архитектурата. С изключение на испанския стил няма друга оригинална сграда или такава, която да прави впечатление, но от това изобщо не им пука.

Вътре подреждането е по-практично. На стената е закачен портрет на папа Павел VI, който ни гледа втренчено. Питам се дали ще поискат да представим кръщелните си свидетелства и тези от конфирмациите ни. Как ще разберат дали татко наистина е католик?

Въвеждат ни в нещо като кабинка. Идва жена с папки под ръка. Обясняваме какво искаме. Отново искаме нещо по-евтино, но това не я впечатлява особено. Отделя две кожени папки и отваря обикновени картонени.

Това гробище е разпределено като игрище за голф. Няма надгробни паметници — само плочи, поставени върху земята. Показва ни няколко все още свободни участъка. Все едно, че работим с агент по продажба на недвижими имоти — избираме си парцел за строеж. Всъщност правим точно това, само че домът ще бъде под земята, а съседите — много тихи…

Всяка част от гробището има название: „Сектор на непорочното зачатие“, „Сектор на светците“, „Сектор на възкресението“, „Сектор на разпъването на кръст“ и т.н. Джоан води преговорите.

— Искаме парцел с изглед към Палм.

Дамата навлиза в работата си с пълна пара. Претенции за изглед от гробищен парцел? Същото трябва да е било искано и преди — тя демонстрира добра географска ориентираност по отношение на изгледите от гробището. Прехвърля папките и посочва няколко незачеркнати с кръстче парцела.

— Това тук е Секторът на възкресението. Палм е в тази посока. — Посочва на картата. — Можете да огледате някъде тук.

Прави кръг с молива си, без да докосва картата.

— Мисля, че ще намерите това, което искате. Това е малка височина с отличен дренаж. Има няколко свободни парцела в средата, тук, в границите на определената от вас цена, тъй като са относително трудно достъпни.

Посочва неправилен кръг с точка в центъра.

— Това тук е дърво. Четирите гроба около него са малко по-скъпи.

Прави справка със схема.

— Има един свободен парцел под дървото — цената му е шестстотин и петдесет долара вместо петстотин и петдесет; ще го намерите лесно, дървото ще ви ориентира.

Вземаме номерата и тръгваме на оглед. Цялото гробище е пресечено с лъкатушещи пътища с много завои, но дамата ни даде карта, за да не се заблудим. Въртенето на волана наляво и надясно по пътищата в това гробище ми напомни карането на коли-играчки в парковете за забавление. Бели стрелки насочват към различните сектори и ние намираме Сектора на възкресението без затруднение. Паркирам колата, излизаме и определяме местонахождението на отбелязания с кръстче парцел покрай пътя. Вървим надолу през гробовете.

Когато бяхме деца, забраната да се върви върху гробовете имаше голяма тежест и значение, но тук човек е повече или по-малко принуден да прави това. Гробовете са така нагъсто, близо един до друг, без надгробни камъни, че не е ясно дали стъпваш върху гроб или не.

Намираме парцелите, които ни бяха посочени, включително и онзи под дървото. То се оказа младо тропическо дърво с красиви яркочервени цветове на кичури, и това реши избора ни. Татко винаги е обичал този вид дървета в Калифорния. Ще изръсим сто долара в повече и няма да казваме на майка. Сядаме под дървото, оглеждаме се, опитваме се да видим къщата на родителите си оттук.