Татко

На рецепцията седи дама с бял карамфил върху ревера на сивия си костюм. Косата й сивее, но тя изглежда млада, на не повече от трийсет и пет. Джоан говори; не следя особено внимателно думите й. Дамата се усмихва и ни предлага да почакаме. Навеждам се към сестра си.

— Предполагам, че си боядисва косата.

Тя се усмихва и вдига предупредително пръст.

Въвеждат ни в малка стая с прозорец към улицата. Шокиран съм, когато забелязвам розово-бежова кола бавно да минава по улицата. Може би в това стъкло има още нещо специално, поради което отвътре се създава впечатление, че колите се движат бавно.

Вътре е много тихо. На бюрото седи млад мъж с естествено руса коса в прическа стил „Помпадур“ с ясно подчертана пътечка. Ръцете му, много бели, сякаш отделени от тялото, са сгънати на бюрото. Залепя на лицето си най-тъжната усмивка, която някога съм виждал. Има вид на човек, на когото току-що са съобщили, че е настъпил краят на света.

Сядаме. Вече съм вътре в играта. Дори и облеклото ми е подходящо — черен костюм и сива вратовръзка. Майка и Джоан ме издокараха така. С този костюм е трябвало да бъде погребан свекърът на сестра ми. Той страдал от белодробен емфизем и прекарал последните си месеци, като планирал собственото си погребение. Костюмът бил предназначен за поклонение пред тялото му. Той е черен, с копринена мекота, хастарът му е от черна коприна. Реверите са тесни, има фалшиви джобове и три копчета на необичайни места. Господин Лацио, бащата на Марио, беше италианец, по-точно сицилианец, и имаше слабост към моделите фантазе. Освен това той беше само около метър и седемдесет. Панталоните ми се врязват в корема и ги прикрепям с тирантите на татко. Показвам около пет сантиметра от маншета на ризата и не смея да поема дълбоко дъх.

Причината, поради която господин Лацио в крайна сметка не е погребан в този костюм, е, че през последната седмица от живота си той решава да смени правилата на играта. Сега той иска сив костюм, сив ковчег и черна възглавница, за да се подчертае посивялата му коса. И така, те скрояват нов костюм. Кармен, свекървата на Джоан, дава първия костюм на баща ми, който е точно толкова висок, колкото и господин Лацио. Татко не го е обличал нито веднъж. Казва, че се страхува някой да не го застреля погрешка. Така че аз съм първият, който го облича. Какъв само придружител на ковчег ще бъда — и накуцващ, и прегърбен…

Заявяваме на мъжа зад бюрото, че искаме възможно най-евтиното погребение. Опитваме се да представим това желание като основано на дълбоко религиозни убеждения, но съм сигурен, че бяхме квалифицирани като скъперници. Той взема от ъгъла на бюрото бележник и започва да вписва цифри. Задава въпроси, ние отговаряме. „Да, погребение, не кремиране.“ „Но кремирането е много по-евтино.“ „Няма значение.“ Ще го направим върху къс земя. „Не, още не сме купили парцела; ще го купим, след като свършим тук.“… Не, човекът не е мъртъв. Ще ви го доставим, не се безпокойте.

Появи се известно усложнение във връзка с погребението им в общ гроб един върху друг. Трябвало да има подземна гробница според Калифорнийския закон. Добре, ние сме за двойна подземна гробница, която излиза по-евтина и е по-подходяща. После той цитира цената на балсамирането; не е скъпо, само седемдесет и пет долара. До този момент Джоан водеше разговора много изискано, много компетентно и умело предвид крайната цел: запазване на равновесието. Тук се намесвам аз.

— Не, моля, в никакъв случай; ние не го искаме балсамиран.

Спокойното му лице внезапно помръква.

— Но балсамирането е нещо обичайно, господине.

— Ние нямаме намерение да излагаме тялото за поклонение, така че не е необходимо балсамиране.

— Но, господин Тремънт, това е закон на щата Калифорния: починалият трябва да бъде балсамиран преди погребението.

— А как стои въпросът с балсамирането при онези, които кремирате?

— И те се балсамират. Закон на щата Калифорния.

Усмихва се. Изглежда, ни притисна с този закон, готов съм да се предам, нямам сили да пилея време за един небалсамиран труп. Но в този момент се намесва Джоан.

— Имам приятелка ортодоксална еврейка; беше й разрешено да погребе майка си без балсамиране — такова е изискването на религията й. Така ли е?

Той сплита пръсти.

— Да. Това е изключение, въпрос на религиозна свобода.

— В такъв случай ние искаме еврейско погребение.

Обръща се към мен.

— Нали, Джон?

Кимам. Във въображението си виждам как подготвяме погребението в местния храм — суетим се, слагаме тук-там кръстове, за да заблудим майка. Но засега поне избягваме балсамирането. Следват ковчезите. Води ни по някакъв коридор. Хвърлям поглед на няколко врати. На всяка има малка табелка с име. Спомням си две имена: „Стая на вечното спокойствие“ и „Стая на вечната истина“. Помещението в края на коридора е пълно с ковчези по три в дълбочина, закачени на куки и леко наклонени напред, за да можем да погледнем в тях. Приличат на гигантски кутии за бижута. По-голямата част от тях са подплатени с коприна в светли тонове от бяло през розово и отново до сиво. Отвън някои са като бронирани коли.