Татко

— Трябваше да си донесем кошница за пикник тук, Джоан. Това е гробище, което мога да посещавам по всяко време. Чудя се дали ще разрешат някой от нас да вдигне малка палатка тук и да престои като на къмпинг някой и друг ден? В края на краищата това е наша собственост, как могат да ни спрат?

— Джак, да не си посмял да споменеш тази щура идея на което и да било от децата; те ще го направят, без да им мигне окото.

Отново избухваме в плач.

Когато идваме на себе си, се връщаме в канцеларията. Нашата дама ни вижда и повежда към кабинката. Това ми напомня времето, когато двамата с Врон купувахме първата си кола в „Сентръл Шевролет“ в Лос Анджелис. Сключвахме договорите в кабинки като тази. Почти съм в очакване да се заговори за сделки и възможни покупко-продажби.

Съобщаваме на дамата, че ще купим парцела под дървото. Тя изпада в луд ентусиазъм — човек може да си помисли, че тя ще бъде погребана там. Казваме й, че парцелът е за двама души. Пита ни дали искаме плоча. Решаваме да купим една за седемдесет и пет долара. Даваме имената на мама и татко. Искаме първо да се издълбае името на татко заедно с датите на раждането и на смъртта. Толкова е трагично да се постави годината на смъртта на надгробна плоча, когато е само началото на април… Под името на мама искаме да се издълбае само годината на раждане.

Дамата ни пита дали искаме поставка за цветя. Двайсет долара още. То представлява нещо като метална ваза, поставена в земята, в която се слагат цветя. Настоявам да монтират една; Джоан мисли, че откачам, но отстъпва. Оставяме в гробището общо седемстотин и петдесет долара. По всичко изглежда, че погребението ще струва някъде около две хиляди. Заслужава си да бъдеш жив.

Навън, в колата, Джоан иска да знае защо съм купил металната ваза.

— Бога ми, Джак, можем да донесем градинска лопатка, да изкопаем малка дупка и да сложим цветята там. Мама никога няма да отиде до този гроб — никога не е ходила на гроба на родителите си, да не говорим за сестрите й. Тя се страхува от гробища.

— Знам, Джоан, но някой ден може да ми се прииска да сложа на гроба на татко малко цветя.

Връщаме се вкъщи и обясняваме на майка какво сме направили. Тя не разпитва за подробности.

— Когато умре, той е мъртъв и това си е. Единственото нещо, което има смисъл, е закупуване на картички за литургия и богослужения за него.

Не мисля, че е осъзнала ужасната истина. Тя знае, че той ще умре, но не и че ще бъде мъртъв. Първото е само едно събитие, второто е факт — факт на съществуване. Има голяма разлика. Трагичната истина на този факт едва сега започва да прониква и в мен. Татко няма да бъде повече. Изрекли сме си последните неща един на друг. Видял съм го да се движи из градината или да ремонтира разни неща в работилничката си за последен път. Той никога повече няма да посади цвете, няма повече да се смее. Няма да го има — ще си е отишъл оттук.

Били присъства на целия ни разговор с майка. Слава Богу, пред нея си държи езика зад зъбите, но в задната спалня излива чувствата си пред мен. Сядам на люлеещия се стол, а той се пльосва на леглото.

— Исусе, татко, това е чисто варварство! Защо да не наемем една лодка с гребла в Санта Моника и не го пуснем в морето? Кой има нужда от цялата тази погребална простотия?

— Били, има калифорнийски закони, които не могат да се заобиколят. Не можеш да си представиш какъв зор видяхме и каква борба беше, докато се наложим да не го балсамират.

Още не сме съобщили на мама за това. Казахме й, че няма да има поклонение, но за момента нямаше причини да се впускаме в подробности.

— Искаш да кажеш, че няма да го балсамират?

— Точно така. Джоан цитира някакво неясно правило за еврейски религиозен обичай и той ще има еврейско погребение без балсамиране.

Били скача от леглото и започва да се движи напред-назад из стаята.

— Чудесно, наистина е прекрасно! Ще бъде почти като истинско погребение. Спомняш ли си как поставихме лед в леглото около мадам Матилда, когато умря и нямаше готов ковчег? После я поставихме в него и вървяхме нагоре по хълма до църквата, а след службата — до гробищата. Гробът й беше изкопан от господин Перишо, господин Буле, кмета и Морис. Имаше още една свободна лопата, така че и аз помогнах малко. Запълнихме гроба за петнайсет минути. Ето това се казва погребение.

— Прав си, Бил, но това не е достатъчно за баба ти. Все пак тя се държи страхотно, трябва да й признаем това.

— Татко, аз нямам какъвто и да било костюм, да не говорим за черен. Какво ще кажеш?

— Погледни в гардероба на дядо си, Бил; може би ще ти стане някой от неговите. Аз нося един от неговите костюми в момента.

— Искаш да кажеш, че ще отидеш на погребението в дрехите на мъртвия си баща?

Сяда. Твърде съм уморен да обяснявам за господин Лацио.

— Не мисля, че бих могъл да направя това, татко. Твърде е… зловещо. Ако той не беше мой дядо, бих могъл, може би; но сега не мога, не, в никакъв случай…

Цялото му тяло трепери и той затваря очи. Понякога забравям колко млад всъщност е Били. Все още е почти дете, но изглежда толкова порасъл, че е лесно да се забрави истинската му възраст.