Татко

— Тогава върви в Армията на спасението; те вероятно ще ти предложат нещо подходящо, което да ти стане. Ето ти петнайсет долара. Виж дали ще можеш да прибавиш и обувки за долар и нещо. Можеш да ги носиш само за погребението, след което да ги захвърлиш, ако искаш. Краката ти са твърде големи и за дядовите ти обувки, и за моите.

Бил заявява, че първо ще изчака татко наистина да умре. Отново се замислям за решението ни да се издълбае и годината на смъртта върху надгробната плоча. Мразя суеверието, но то живее във всеки един от нас, насаждано под влияние на книгите, филмите, телевизионните предавания, игрите, които сме играли като деца. Моля Били да постои с майка. Искам да бъда с татко колкото е възможно повече.

* * *

Има осезаема промяна в поведението на медицинските сестри към мен. Някой им е подшушнал, че съм потенциален смутител на реда. Но независимо от това те са учтиви. Чувствам се повече или по-малко като ревизор в банка, дошъл да прегледа счетоводните книги. Не ме е грижа; не участвам в състезание за популярност сред медицинските сестри.

Татко е в същото състояние. Когато влизам в стаята при него, целувам го по челото и му говоря, но той продължава своя дълбок сън — може би разликата между сън и кома е въпрос само на дълбочина и дължина.

Едва свършвам с измиването на лицето си и Лизбет влиза на още несигурните си крачета в кухнята. Тя е по нощничка и очите й още не са напълно отворени. Вдигам я на ръце. Тя се сгушва в мен и аз я отнасям в люлеещия се стол от кленово дърво, който Джийн направи за Бес миналата Коледа. Умее да работи с твърдо дърво — не може да му се отрече. Сядам и се залюлявам леко в стола сред все по-засилващата се утринна светлина. Лизбет втиква пръстчетата на краката си в слабините ми и си пъха средните два пръста на ръчичката си в устата. Бес се страхува, че ще си изкриви предните зъби с този лош навик, но аз я оставям да ги смуче; звукът е така приятен — сякаш теленце бозае от майка си… Вдишвам миризмата на сено и неповторимата миризма на малко дете през червеното злато на косата й.

Сестрите влизат и излизат на всеки петнайсет минути. Татко получава царско обслужване — това не може да се отрече. Питам една от сестрите какви лекарства му се дават. Тя ми показва лекарствената схема. Давам вид, че чета драсканиците по нея, разните стрелки и съкращения. Усмихвам се на сестрата и й я връщам. Не виждам вписани никакви наркотици, а това всъщност търсех. Не виждам също никакъв хидрохлоротиазид, нито зароксолин и правя извод, че са престанали да му дават диуретици. Когато човек е в кома, предполагам, че високото кръвно налягане не е проблем.

Усещам отрицателни излъчвания от целия етаж. Тогава не знаех, но сестрите без държавен изпит, общите работници в кухнята и целият обслужващ персонал този ден гласуват решение да започнат стачка. Много скоро ще се наложи сестрите с държавен изпит да поемат цялата болница върху себе си. Мисля, че това решение за стачка е насочено срещу мен, но фактически те плюят върху целия свят и върху мен в частност, защото аз съм част от този свят.

Доктор Чад идва два пъти на ден: веднъж в десет и половина сутринта и отново в четири следобед. Всеки път той сяда до леглото на татко, премерва пулса му, преслушва сърцето му, мери кръвното му налягане, поглежда бутилката на катетъра и се вслушва със стетоскопа в дишането му. Всеки път му говори тихо, после повишава глас, вика татко по име:

— Господин Тремънт? Как сте, господин Тремънт?

Щипе татко по рамото, удря го леко по бузите, после по-силно. И всеки път няма никаква реакция. Отстрани изглежда, като че ли се опитва да събуди мъртвопиян.

На третия ден при следобедната му визита забелязваме лека реакция, когато пляска татко по лицето: клепачите му потреперват и се отварят за миг, той обръща глава, повдига бавно дясната си ръка, после отново замира. Доктор Чад го плясва отново, вика името му, но татко повече не реагира. Гледам отстрани и си мисля за Исус, който вика Лазар обратно от света на мъртвите — асоциацията се улеснява от факта, че доктор Чад е с гъста, черна брада.