Татко

Нашият човек се впуска в описание на всеки ковчег, изброява неговите предимства и недостатъци, цитира цени. Няма начин човек да го спре, сега той е в стихията си: безотказно и с възторг следва правилата на играта. Инструкциите му са да ни отдаде изцяло времето си, дори и ние да сме се проявили като скъперници.

Вървим до него, слушаме, чакаме го да свърши. Той се напряга максимално, за да ни накара да осъзнаем, че ако не купим подплатения с порест каучук ковчег — облицован отвън с дуралуминий или неръждаема стомана, за да се чувства татко удобно, то това ще означава, че не го обичаме. Джоан ме поглежда. Не знам какво очаква да кажа.

— Господине, имате ли обикновен ковчег от борови дъски?

Той се вглежда в лъснатите си до блясък обувки, после вдига поглед към нас.

— Не, най-евтиният, който имаме, е този. Той е от борови дъски, боядисани в металносиво. Цената му е само сто и двайсет и два долара.

— Ще имате ли нещо против, ако аз скова ковчега? Баща ми беше дърводелец, така че разполагам с необходимите инструменти. Сигурен съм, че мога да скова ковчег по неговия вкус за два дни или дори по-бързо.

Той вдига ръка, за да задуши кашлица, вероятно самодоволна мазна усмивка или обикновена усмивка.

— Страхувам се, че това е невъзможно. Ние ще бъдем отговорни за транспорта, церемонията и погребението; под въпрос се поставя репутацията на нашата фирма. Не можем да допуснем подобно нещо.

Знам, че се държа тъпо и предизвикателно, може би си връщам на смъртта. Джоан ме дърпа за ръката и се обръща към вратата. Шепне ми.

— Стига, Джак, знаеш какъв е татко. Той няма да иска нищо извън обикновения ред на нещата. Няма да правим хипи-погребение.

Обръща се към нашия човек.

— Ще вземем ето този.

Посочва един с металносивата боя.

— Възможно ли е да вземем небоядисан?

Той се усмихва и се навежда напред. Джоан може да получи почти всичко, което поиска… Тя е много красива жена. Когато човек е неин брат, този факт лесно се забравя.

— Съжалявам, мадам, не мисля, че ни е останал някой без боя, а ако няма да има балсамиране… Е, ние не можем да чакаме много дълго.

О, той е кучи син, но не съумява да обърка Джоан; тя усмихнато кимва.

— Чудесно, ще вземем ето този.

Сграбчва ръката ми и вървим след него обратно до канцеларията му. Докато се движим по тесния коридор, изоставам и поглеждам по-отблизо в една от онези стаи. В нея има ковчег върху малък подиум, заобиколен от вази с цветя. Осветлението е приглушено, ковчегът е отворен. В него лежи възрастна дама, покрита с орхидеи. Мирише на пчелен восък и подов лак. Тичам след другите и ги настигам.

Сядаме. Служителят отваря бележника си и вписва цената на ковчега.

— Къде ще се проведе службата? В нашия параклис имаме приятни помещения за частни служби.

Отново съм напълно объркан. Онази дребна възрастна дама в ковчега със замръзнала усмивка на лицето ме довърши; Джоан обаче държи фронта.

— Службата ще бъде в „Сейнт Огъстин“, а погребението в „Светия Кръст“.

Той я поглежда. Що за еврейско погребение е това? Почти очаквам да се впусне отново с пълна пара на тема „балсамиране“. Но по този въпрос той се беше предал; попитахме го за наемане на оркестър от пет души и той се съгласи. Последваха още приказки за катафалката, броя лимузини и полицейския ескорт. Не се боря повече. Погребението ще бъде като всяко друго и Джоан е права, че татко ще го хареса точно такова.

Общата сметка надхвърли хиляда долара. Тази сума беше максималната, която си поставихме като граница, когато говорихме с майка. Оставяме двеста долара депозит и обещаваме да го уведомим, когато татко умре. Той иска да бъде информиран колкото се може по-скоро и за точното разположение на парцела в гробищата.

Вървим навън под ярката слънчева светлина до колата ни. Монетният автомат на паркинга почти е стигнал до нулата. Влизаме в колата. Аз седя и наблюдавам автомата.

— По дяволите, какво правиш, Джак? Какво чакаме?

— Вземам остатъка от стойността на парите си от този автомат. Хвърлянето на хиляда долара в една дупка ме изважда от равновесие. Знаеш ли, Джоан, не разбирам защо не плача. Отвътре съм като разтопен — топла вода, която тече наникъде, но явно не мога да заплача.

— Наистина ли искаш да плачеш? Мога да те разплача.

Скръства ръце в скута си, прочиства гърлото си и започва да пее:

Къде е мойта майка, къде ли може да е тя?
Колко съм самотен само, каква страшна самота.
Татко е със сърце разбито, двама с него сме сами.
Ако негде мама видиш, моля, вкъщи я прати.

Веднага се разплаквам — тихо, открито. Плача, изплашен и засрамен, както винаги. Гледам втренчено Джоан през сълзите си. Тя спира. Успявам да се съвзема.

— Мама наистина ли се е крила от нас, когато сме били малки? Понякога си мисля, че съм си измислил всичко това; трудно е да го повярвам.

— Да, правеше го. Дори го препоръча и на мен — да го правя и с моите деца. Обикновено се криеше зад живия плет или отиваше до г-жа Рейнолдс за чаша кафе.