Татко

— Господин Тремънт, ще трябва вероятно да започнете да уреждате нещата около смъртта на баща си. Знам, че майка ви е много болна, и ще трябва да я подготвите. Мисля, че дните му са преброени.

Слизам във фоайето и телефонирам на Джоан. Предавам й думите на лекаря. Шокирана е, но не е изненадана; и това най-добре обяснява как се чувствам самият аз. Джоан казва, че ще ме види при майка.

Прибирам се вкъщи. Били се занимава с мотоциклета. Преобърнал се е докато е карал лудешки, и сега се опитва да изправи вилките и да изчука смачкания резервоар, фарът и мигачът също са счупени. Майка гледа телевизия. Сядам до нея. Дават още една болнична мелодрама. Започвам да си мисля, че всеки е облечен в бели, сини или зелени престилки, филмът завършва със смразяващ писък на жена. Колко смешно!

Отивам до телевизора и го изключвам. Майка е в халат, след като е станала от следобеден сън. Косата й е навита на ролки и лицето й е намазано с крем. Тя поддържа изцяло теорията за оцеляване „Не се отпускай“.

— Мамо, току-що говорих с доктор Чад.

Тя веднага разбира.

— Какво ти каза, Джак? Ще умре ли?

Мисля, че все още е под въздействие на мелодрамата, ние играем друг епизод. Поемам ролята на внимателен, обичлив, загрижен син.

— Доктор Чад мисли, че на татко не му остава много. Предлага ни да започнем с уреждането на погребението.

Това звучи в тон с жанра. Чувствам се нереален. После майка притиска с юмруци устата си и започва да плаче, истински да плаче. Мелодрамата е свършила.

Вкопчва ръце около врата ми. Мама е толкова дребна и крехка жена. Ако един мъж имаше нейният ръст, целият му живот ще бъде белязан от този факт — той ще бъде в ужасно неизгодно положение. Питам се дали, ако съм метър и петдесет и два висок, ще мога да се справям с живота. Държа я в ръцете си, докато чуваме колата на Джоан да скърца по пътеката. Когато сестра ми влиза в стаята, двете с майка се хвърлят една към друга. Празен съм, оголен, студен отвътре. С учудване откривам, че плача. Аз съм единственият, който все още не е осъзнал смисъла на казаното от доктор Чад. Бях твърде ангажиран — да уреждам, да споря, да се боря. Моят баща умира.

На всички ни е трудно да говорим за това, но трябва да направим нещо. Както по-голяма част от хората, те не желаеха да мислят за смъртта. Майка каза, че двамата с татко били стигнали до съгласие да имат най-простичкия вид погребение, но искат да бъдат заровени заедно, в един гроб. Това е всичко. Спираме се на гробището „Свети Кръст“ на около три километра и нещо от дома на родителите ми; никакво излагане за поклонение и други такива щуротии. Майка настоява да поръчаме за картички за литургия, да се платят предварително богослужения за безсмъртната му душа на различни места.

Твърдо съм решен да се боря против балсамирането. Изглежда, имам нужда да се боря срещу нещо, което да отклонява мислите ми.

Когато бях петнайсетгодишен, почина дядо ми Тремънт. Бях добър ученик, в семейството вече знаеха, че искам да стана лекар. Дядо ми трябваше да бъде балсамиран за излагане на тялото в собствената му спалня. Приятели на семейството, Даунис, които притежаваха погребално бюро, поеха този ангажимент. Бях избран да помагам.

Докато наблюдавах изтеглянето на тъмната, гъста кръв, изрязването на вътрешностите, натъпкването на памук отстрани в устата му и в очните кухини, приключих с лекарската си кариера. Освен това се заклех да не допусна това да се случи на някого, когото обичам.

За пръв път трябваше да подложа на проверка това решение. Оттогава бяха изминал трийсет и седем късметлийски години за мен, през които не бях принуждаван да вземам подобни решения, но сега вече нямаше измъкване.

* * *

На следващия ден двамата с Джоан отиваме до Бейтс — „Маккинли & Бейтс“, дом на покойниците и погребално бюро на булевард „Кълвър“. Тъжно е да се върши това през слънчев калифорнийски ден, но присъствието на Джоан го прави поносимо.

Домът на покойника представлява бетонна сграда с тъмни прозорци, през които не може да надникнеш вътре. Спирам пред монетния апарат на паркинга и пускам четвърт долар. Когато се обръщам, виждам сестра си, застанала до колата, оглежда сградата; преценява я.

— Как ти се струва, Джак? Страхуват се да не би труповете да избягат?

Сградата наистина прилича на замаскиран нацистки бункер.

Отваря чантата си, рови в нея.

— Хиляди дяволи! Забравила съм си дамския револвер.

Оттук нататък започва страхотно представление.

Летящите врати също са от тъмно стъкло с метален обков. Обзавеждането е безлично: всичко е в черно, различни нюанси на сиво-бяло. Облеклото на всеки служител е в тон с общата окраска (или липсата на такава). Сигурно е страшно да прекарваш дните си в място като това, да се срещаш с тъжни хора, да документираш смъртта. Изпитвам желание да изляза навън сред някак чистата мръсотия и евтиния блясък на булевард „Кълвър“.