Татко

На пътното платно е проснато цяло семейство. Бащата е най-накрая. Той е на татковата възраст: едър мъж с малко коремче — също като татковото. Трябва да се е плъзгал по асфалта над трийсет метра и е наполовина покрит с пясък. Не кърви много, но се виждат костите на рамото и ръцете му. Ризата му е съдрана, панталоните му са на парцали, коланът му е смъкнат надолу; бос е и пръстите му са отнесени. Създава впечатление на човек, катастрофирал с мотоциклет, не с кола. Двама мъже са коленичили до него; той не се помръдва.

Жената — на същата възраст, свита и притисната към мръсната преграда, единият й крак е неестествено извит под нея. Лежи по гръб и едната й ръка е наполовина откъсната. Обляна е с кръв и все още кърви. Трима души се опитват да спрат кръвта. От начина, по който се е извила, е повече от ясно, че гръбначният й стълб е счупен.

Зад тях в посока изток са пръснати три малки деца и куче. Кучето е изправено на два крака, върти се в кръг, като онова куче, което ударихме, но това не лае и не ръмжи — само се върти и вие.

Едното от децата е слабо момченце, може би на годините на Джак. Червата му са разпилени по пътя в кръгове, като че ли той е стоял прав, докато те са се изливали от него. Под блясъка на слънчевата светлина изглеждат като пластмасови. То е с шорти, скъсана риза и също е обляно в кръв. Очите му са отворени и докато гледам, някой го покрива.

Има и малко момиче — изглежда най-малко е пострадало. По него няма кръв. Около телцето му стоят хора, но то не дава никакви признаци на живот. Приближавам се и виждам дълбока вдлъбнатина точно над дясното око.

Най-далеко на изток все още стои на крака малко дете. Не изглежда по-голямо от четири години. Почти цялата му кожа е смъкната. То е само топка червено, сурово, кървящо месо. Реве и вика майка си. Около него са коленичили хора, опитват се да го задържат, да спрат кръвта.

Обръщам се и повръщам всичко. Татко е пребледнял, тича напред-назад, пита дали някой е извикал линейка. Оглеждам се наоколо и виждам, че не съм единственият, който повръща. Татко идва при мен.

— Добре ли си, Били?

Кимам. Той е като опъната струна.

— Не съм сигурен дали някой е извикал линейка. Да тръгваме да търсим телефон. Малкото може и да оцелее, ако го закарат бързо в болницата.

Виждам, че някакви хора прибират момченцето в колата си, но не казвам нищо. Искам само да се махна оттук. Във всички случаи те ще имат нужда от линейка, дори и само за да установят със сигурност, че всички са мъртви. Сядам на мястото на пътника отпред и се вторачвам през прозореца. Как е възможно този ужас да се случи под такова красиво небе?

Татко кара като луд. Щом си е поставил задача, никой не може да го спре. Скоростомерът отбелязва към сто четирийсет и четири километра в час. След около пет километра стигаме до няколко магазина. Той спира колата, скача и се втурва в магазин за напитки. Чакам в колата. Връща се след три минути.

— Някой вече е извикал линейка и те са на път. Казах им, че има петима ранени в критично състояние.

Сяда пред кормилото, но не пали мотора. Поглеждам го: лицето му е побеляло, диша учестено. Изглежда ужасно, лицето му блести от пот.

Дочуваме воя на сирена. Тя вие откъм изток и профучава край нас с онзи писък, който се възприема от човек, застанал неподвижно. Минута по-късно покрай нас изпищява и втора. Татко ги следи с поглед, докато изчезнат. Пали мотора.

— Е, Били, ние не можем да направим нищо повече.

Включва я на скорост и изчаква, докато магистралата се изчисти и в двете посоки, и тогава я изтегля на нея. Сега кара с не повече от петдесет и шест километра в час, но аз не казвам нищо. Мисля си дали няма да е по-добре да вървим пеша до Филаделфия.

Спираме на следващата бензиностанция. До нея има закусвалня; влизаме за чаша кафе. Стомахът ми сега е съвсем празен. Купувам парче къпинов сладкиш. Вече съм по-добре, но татко е все още пребледнял.

— Били, би ли ме сменил?

Кимам.

— И не бързай, моля те. За днес ми стига.

Изважда валиум и взима таблетка.

— Ей, Били, чувствам как кръвта преминава през сърцето ми като през хидравлична преса.

* * *

Поддържам около деветдесет в час, старецът ми ляга на седалката, както я бях оставил. Изобщо не следи пътя, просто лежи и гледа втренчено нагоре. За пръв път не е залепил очи за пътя. Някак страшновато е; като че ли се е предал.

— Какво мислиш, че се е случило, Бил? Нямаше друга кола. Посред бял ден е. Не мога да си представя да е заспал на кормилото. По дяволите, какво се е случило та този човек да унищожи всичко: жена си, децата си, дори кучето си? Какво, по дяволите, е сгрешил?

Въздъхва дълбоко; поглеждам го. В очите му има сълзи. Наистина едва се крепи.

— Може би децата му са го дразнели и той се е навел назад да ги плесне и е загубил контрол над колата. Господи, надявам се, че не е така, ужасна мисъл за последната минута от живота. Може би воланът се е счупил или спирачките са отказали. С толкова много неща може да се случи нещо, колкото и да внимава човек.