Татко

Влача нашето чудовище след моя камион на разстояние по-малко от седемнайсет метра; ако увелича това разстояние, ще го загубя. Няма начин да не се намокря, така че смъквам стъклото на моя прозорец. В колата нахлува вода като в потъваща лодка в апокалиптичен филм; веднага ставам вир-вода. Подавам глава навън, за да разбера дали така видимостта не е по-добра, но дъждът бие в очите ми, по-лошо е от замазаното от стичаща се вода предно стъкло. Прибирам си главата и вдигам стъклото.

Забелязвам мигащи светлини отзад. Здраво държа волана и се надявам за най-доброто. Това е друг голям камион, явно загубил търпение с големия линкълн, който се влачи на опасно близко разстояние до камиона отпред. Той профучава край нас и аз загубвам и слабата видимост, която имах до момента. Камионът хвърля мръсна вода и кал по-бързо от потоците чиста вода, които се изливат от небето. Стискам волана с все сила, поддържам скоростта си и чакам да видя отново задните светлини на камиона. Колата ни се залюлява от силните струи вода, изхвърлени изпод колелетата на задминаващия ни камион. Моята скорост е над седемдесет километра в час, а неговата — над деветдесет. Почти половин минута шофирам в тъмнината с предно стъкло, покрито с кафява кал, докато най-сетне отново виждам светлините на камиона отпред.

Междувременно започвам да хващам номера на този вид придвижване напред. Ако той натисне спирачки, отзад светва светлина, отразяваща действието му, и аз натискам моите. Проблемът е, че започвам да се хипнотизирам от тези две светлини: те се отразяват многократно върху пътя и предното стъкло — нито един хипнотизатор не може да измисли по-добър трик.

Точно тогава татко изкрещява, звукът, който издаде, наподобяваше няколко излайвания едно след друго. Забелязал е знак за отклонение от магистралата след около километър и половина. Включвам мигача и отбивам надясно. Моля се да не пропусна отклонението. Пороят се излива върху нас. Покривът на колата стене и вие под ударите му.

Татко вижда навреме стрелката за отбивката и аз обръщам волана. Отзад няма светлини, мога да намаля до около двайсет километра. В края на отклонението има неясно маркиране. Правим завой и спираме. На другата страна на улицата има табела. Включвам на трета, смъквам стъклото и четем „БРАУНВИЛ — ОСЕМ КИЛОМЕТРА“. Завивам остро надясно и потегляме.

Пътят е стръмен и много тесен, бялата линия — почти невидима. На върха на стръмнината съм — ако отнякъде се появи кола без предни фарове, край, свършени сме.

* * *

Кръстосваме града, взираме се през облени с вода стъкла с минимална видимост за знак за мотел. Надявам се, че ченгетата или шерифът, или какъвто и да е представител на закона не са навън. Веднага ще се захванат с този линкълн без чистачки, мотаещ се напред-назад по главната улица. Почти сме готови да се предадем, когато зърваме табела „ХОТЕЛ“ на другия край на града. Дано да има стая; никак не ме радва мисълта да прекараме нощта, увити в мокрото одеяло.

Хотелът е тухлен с колониална веранда. От двете страни на вратата са поставени лампи за старовремска карета с жълти крушки. Татко изскача от колата и се втурва. Едва ли би могъл да се намокри повече, но машинално тича приведен в дъжда. Знам, че ако имат стая, той ще я вземе дори и да струва петдесет долара.

След около пет минути отваря врата и се усмихва.

— Получих страхотна стая. Управителката е убедена, че съм банков обирджия, с багажник, пълен със златни кюлчета, така че нека се вживеем в натрапената ни роля. Обуй си поне обувките.

Отново е превъзбуден. Може би просто се радва, че е жив, че вътре го чака гореща вана и ще бъде на сухо. Давам му ключовете. Той отваря багажника и измъква с мъка пътната си чанта и моята брезентова торба. Отнася чантите ни на верандата, докато аз откарвам колата на паркинга.

Вървя бавно. Усмихва се, като че ли най-естественото нещо в света е да се върви под проливен топъл дъжд в нощта. Край верандата има храсти хортензия, навеждам се да ги помириша — никаква миризма. Татко се люлее напред-назад и мокрите му обувки жвакат. Смее се.

— Хайде, Били, не е необходимо да преиграваш. Сигурен съм, че тази женска вече се е обадила на шерифите на три окръга.

Влизаме наперено във фоайето; върху килима в кафяво от нас се излива истинска дъждовна вода от Индиана или Охайо. Занасяме чантите си до стаята — прекрасна е с двете огромни двойни легла.

Изстискваме дрехите си и вземаме душ. Нямам никакви сухи дрехи и се налага да заема риза и панталони от татко, дори жокейските му гащета и обувките за тенис. Когато слизаме долу, изглеждаме що-годе представителни; дрехите на татко висят по мене като на закачалка, а краката ми са направо смазани в гуменките му — но поне сме чисти.