Татко

Веднага щом пристигам, майка започва бясно да ми сигнализира. Този път наистина се опитва да привлече вниманието ми, без татко да забележи. Трябва да е нещо сериозно.

Той е някак си разсеян, потиснат; питам се какво може да се е случило. Мама ме повежда към спалнята си и затваря вратата зад себе си. Баща ми крачи неспокойно в градината.

— Джаки, той е луд!

Избухва в сълзи. Прегръщам я.

— Какво се случи, мамо?

Няколко минути не може да говори, само здраво се държи за мен. После се отдръпва и сяда на леглото. Краката й не могат да достигнат пода. Все още е по нощница, халат и чехли. Косата й е в ролки, а лицето й е намазано с крем. Трябва да се е случило нещо наистина сериозно от нейна гледна точка, за да допусне някой да я види в този вид.

— Джаки, той говори за хора, които не познавам, или за хора, които съм сигурна, че са мъртви. Иска да отидем в Кейп Мей, Ню Джърси, за да видим как са нещата. Представяш ли си?

Отново плаче.

— И отново ме нарича Бес!

Надзърта през прозореца. Татко плеви край зида.

— Джаки, той ходи из къщата, отваря и затваря чекмеджетата, поглежда в шкафове, бюфети и непрекъснато клати глава. Сякаш търси нещо, което е загубил.

Притиска ръка към устата си.

— Мисля, че си е загубил топчетата за игра, Джаки. От време на време ме гледа втренчено, като че ли не знае коя съм. Това ме плаши. В един момент е мил и нежен, в следващия ме гледа с тези негови луди очи и очаквам да попита: „Коя, по дяволите, сте вие?“

Наблюдавам татко в градината през прозореца. Той обикаля като лъв в клетка, която познава много добре, но като всяко затворено в клетка животно продължава да търси пролука, отвор или ъгъл, които досега не е открил.

— Той е силен, Джаки. Познавам го. Страхувам се, когато идва в стаята ми нощем. Влиза така тихо, вмъква се крадешком, като че ли не сме женени, като че ли чувства вина, че идва при мен. Говори ми, докато правим любов, и ме нарича Бес. Говори даже за нещата, които върши. Никога не е бил такъв, Джаки; никога не е споменавал дори такива неща. Казвам ти, той ме плаши!

Положението става сериозно. Трябва да говоря с татко. Може би майка просто драматизира нещата, а може и наистина да има нещо. Дали това не са първите признаци, че състоянието му се влошава.

Татко е в оранжерията. Занимава се с растенията си. Може би няма нищо в идеята за значението на словесния контакт с растенията, но съм сигурен в едно: те знаят, когато са от значение за някого. Съществува някакъв вид телепатия, убеден съм. Фактът, че растенията не могат да говорят, не е доказателство, че не е налице някакъв друг вид комуникация.

— Какво ти каза тя, Джон?

Навеждам се и се преструвам, че разглеждам отблизо зелено растение подобно на кактус с жълто цветче на върха.

— Казва, че е изплашена, татко. Мисли, че може би си луд.

Поглежда към краката си, после взема празна торбичка за едно от цветята си.

— Хайде да отидем някъде с колата, Джон. Искам да говоря с теб някъде, където ще бъдем сами.

Излизам след него от оранжерията. Когато съм вече вън, той протяга ръка и включва регулатора на автоматичното си устройство за поливане чрез ситни водни капчици; прилича на водна мъгла, придружено от съскащ звук. Питам се дали сам е измислил тази инсталация за напояване. Човек никога не е сигурен с татко в това отношение: вечно разработва някакъв малък трик за собствено удобство, без дори да спомене за това. Досега не знаех колко безкрайно сдържан човек наистина е бил баща ми.

Загрявам колата. Татко си взема пуловер, слага шапката си. Не знам какво е казал на майка. Имам чувството, че нещата му се изплъзват от контрол. Татко сяда в колата.

— Да отидем до Венеция, Джон? Слънчев ден е, иска ми се да видя океана.

Едва съм завил по Бетовен стрийт и той ме шокира още с първото си изречение. Не ме поглежда; вторачил се е в нещо невидимо за мен.

— Джони, какъв е шансът да имам жена с четири деца в Кейп Мей, Ню Джърси?

Първата ми мисъл е, че той е луд — майка е права. После ме обзема страх и смущение, опитвам се да се съсредоточа върху шофирането. Иска ми се да съм паркирал, преди да навлезем в тази история.

— Не мисля, че има много голям шанс, татко.

Опитвам се да говоря спокойно; боря се с обзелата ме паника.

— Доколкото знам, ти си живял тук, в Калифорния, повече от трийсет години, преди това си бил във Филаделфия почти двайсет и пет години. Работил си в заводите „Дъглас“ в продължение на двайсет години и си спал в леглото на мама всяка нощ с изключение на нощите, прекарани в болница.

Опитвам се да разсъждавам логично; играя на психолог.

— Разбира се, през последните години аз бях в Европа, така че може би трябва да се обърнеш към Джоан или мама.

Искам да се държа така, като че ли във въпроса му няма нищо странно. Имам лошия навик да губя самообладание, когато се изплаша.

Стомахът ми се свива на топка. Сигурен знак, че съм в шок. Точно сега се проявява най-лошата страна на остаряването ми — лесно се плаша, неспособен съм да мисля ясно, да вземам решения, да планирам, когато съм в сложна ситуация.