Татко

— Обърках се, Джон. А това никога по-рано не се е случвало; винаги съм разграничавал нещата. Но откакто се върнах от болницата, прекарах такива чудесни дни с много смях тук и сега ми е трудно да правя разлика между двете места. Мисля, че споменах нещо на майка ти за царевицата — питах се как ли расте, дали е в добро състояние. После видях, че тя не ме разбира, и смених темата. По-късно отново не бях достатъчно внимателен и й предложих да прескочим до Кейп Мей. Имах предвид само да се поразходим из града вечерта. Когато разбрах какво съм казал, започнах да говоря за преместване от Калифорния в Кейп Мей и това съвсем я разтревожи. Не можах да измисля какво друго да кажа, което да не звучи съвсем налудничаво.

Мили Боже, мога да си представя майка! Нищо чудно, че веднага ми позвъни. Първо, говори за царевица, фермерското момче изплува на повърхността; в следващия момент иска да се връща на изток. Част от цялостното личностно утвърждаване на майка е свързано с нейното „скъсване“ с онзи живот на изток. Всяко връщане назад ще означава да се признае за победена.

— Трябва да внимаваш, татко. По-добре е да обмислиш отново всичко това.

— Прав си, Джон. Ще трябва да помисля. Предполагам, че си прав и онзи живот там не е истински, но не мога да се откажа от него. Трябва просто да намеря начин или да събера двата свята, или отново да ги разгранича.

Във всеки случай, Джон, идеята да се преместим в Кейп Мей не е чак толкова лоша. Ще бъдем близо до плажа, както сме и тук. Двамата братя на Бес, Джордж и Уил, са в Уайлдууд, съвсем наблизо, а и нашата Гертруд живее в Ню Джърси, в Хадънфийлд; ще бъдем близо до семейството и приятелите си. Няма да отглеждам царевица или каквото и да било друго, твърде стар съм за това, но ще живея с чувството, че най-сетне съм станал цялостна личност.

* * *

Освобождавам спирачките и се отправям нагоре по „Роуз“. Допускам, че майка вече е извикала полицията. Не ми се доверява повече, отколкото на татко, и определено няма никакво доверие в нас двамата, когато сме заедно.

— Татко, би ли се съгласил, някой да ти помогне да се справиш с всичко това? Може да разпитам тук-там и да намеря човек, който се е специализирал в този вид неща.

Татко разбира много добре за какво говоря. Затваря очи, скръства ръце и замълчава. Навлизам в Палм.

— Прав си, Джон. Вероятно имам нужда от психиатър или нещо подобно. Той поне може да ми каже дали съм луд или не. Не смятам, че мога да се справя с това сам; ти просто не си представяш колко огромно е всичко това. Става въпрос за цял свят, Джони. Като че ли… като че ли умирам или трябва да убия част от себе си, а не искам. Да, Джон, намери някого; няма значение колко ще струва.

— Няма да струва много, татко. Разноските ти се покриват от „Медикеър“. Мисля, че всеки лекар ще се съгласи да ти помогне. Имат психиатри и в Перпечуъл. Ако искаш, мога да уредя среща с един от тях; тогава няма да похарчиш нито стотинка.

— Не. Намери ми добър психиатър, Джони. Намери такъв, който да познава старите хора и да разбира мечтите им. Сигурно част от всичко това има нещо общо със старостта.

Преминаваме през Колби и паркирам в алеята за коли пред къщи.

— Татко, ще кажа на мама само, че си сънувал сън, който ти е изглеждал толкова действителен, че си се объркал. Това е близо до истината и е нещо, което мога да й кажа.

Обръща се към мен и се усмихва. Господи, той има хубава усмивка; тя прониква дълбоко в мен и ме трогва до сълзи.

— О, Джон. Ти си шефът. Отсега нататък ще се опитам да бъда по-внимателен.

Както очаквах, майка е съвсем разтреперана. Телефонирала е на Джоан. Но толкова ни се радва, когато все пак се прибираме здрави и читави, че преглъща версията за съня на татко. Дори е изпълнена със съчувствие към него и го прегръща успокоително. Мисля, че лошите сънища са нещо, което тя добре познава. Човек не може да премине през две сериозни нервни кризи, без да сънува кошмари.

Същата вечер се обаждам на няколко приятели. Семейство Маршъл ми дават името на млад геронтолог в Санта Моника. Имали са големи тревоги с бащата на Джо преди смъртта му и горещо го препоръчаха. Опитвам се да се свържа с него, но ми отговаря само телефонният му секретар. Оставям съобщение, че ще се обадя отново сутринта. За тези разговори използвам телефонната будка зад ъгъла, докато татко и майка гледат телевизия. Той не носи нито един от костюмите си и изглежда някак отдалечен. Силно е обезпокоен, няма съмнение.

Когато съм вече в леглото, неочаквано вратата се отваря и влиза мама. Поглеждам часовника си — часът е един след полунощ. Тя държи в ръка малко фенерче, но аз запалвам нощната лампа. Сядам в леглото.

— Джаки, трябва да говоря с теб. Мисля, че полудявам.

Сяда на края на леглото и започва да плаче. Протягам ръка и вземам нейната. Тя има невероятно малки ръце, също като тези на Джоан. За учудване е наистина как те двете съумяват да вършат толкова много работа с такива малки ръце.