Татко

Унищожаваме сандвичите. Може би те са филаделфийска разновидност на прегънатите на две мексикански пържени царевични питки с пълнеж от месо с подправки, маруля, домати и сирене. Изкъркваме бирата. После се разполагаме във всекидневната. Страхотна къща! На стените са закачени три от татковите картини. Седим на ниски дивани, стъпваме върху дебел рубиненочервен килим. Струва ти се, че си вътре в нечие сърце. Татко се впуска да ми разказва за Хилови.

* * *

Пат е физик, а Рита, жена му, е математичка, имат четири деца — двете са горе-долу на моята възраст. Голямата им дъщеря е в Харвард. По-малките им деца също са генийчета.

Странно, но татко няма приятели художници. Всичките му приятелчета са учени: биохимици, физици, астрономи, математици, или са доктори, зъболекари. Може би си е сбъркал професията. Със сигурност в него има нещо от учения. Винаги е готов да те бомбардира със странни полунаучни обяснения и дори идеи. Непрекъснато чете онези налудничави книги за черни дупки или за генно инженерство. Или се опитва да обясни земното привличане, или си блъска главата над странни теории за Вселената.

Но в друго отношение той няма данни за учен. Никога не е в състояние да се съсредоточи върху точно определени факти. Не е достатъчно едностранчив, за да го направи; винаги вижда едновременно всички страни на даден проблем, а в повечето случаи — повече страни, отколкото този проблем в действителност има.

Къщата е пълна с домашни любимци. Първо, когато се измъкваме от мазето, от горния етаж при нас притичва куче на име Наташа. Не лае, само се приближава до татко и го подушва. Тя е някакъв огромен сивкав пудел. Отнякъде се появяват и две-три котки. Отъркват се в краката ни, мъркат и изчезват. На горния етаж намираме навита на кълбо боа — средна големина, няколко катерички, морско свинче, два малки дългоопашати папагала, три аквариума с риби и хамстери. Тази къща е като зоологическа градина.

Във всекидневната има пиано, виолончело, френски рог до камината и купчина ноти върху пианото. Телевизионен декор за „Това е твоят живот, Алберт Айнщайн“.

По-горещо е и от ада. Влагата ни преследва навсякъде. Настаняваме се в ъгъла за хранене. Там има електрически вентилатор; включваме го, за да пораздвижи въздуха около нас. Пускаме и малкия телевизор на един от местните канали; учудващо е как северняшкия акцент се чувства дори и по телевизията им.

Към девет часа някаква кола спира в алеята. Хората напълно подхождат на къщата. Пат е висок, слаб и плешив. Ако човек може да си представи Опенхаймер от Средния Запад, това е Пат — спокоен, самоуверен, с дълбок глас и бавен говор. Татко ми беше разказал за странното му детство, но аз не вярвам особено много. Родителите на Пат са глухи и живеят в изолирана ферма в Южна Дакота. Той чува човешки говор едва когато става на пет години. В семейството му контактували с езика на знаците и това си проличава, когато говори английски — човек остава с впечатление, че слуша симултанен превод в ООН.

По-късно питам Пат дали е вярно това. Човек никога не е сигурен с татко, никога не знае какво ще съчини. Но този път всичко се оказва истина.

Пат живее с чувството, че има огромно предимство пред другите хора, тъй като говоримият език за него е нещо, което той може да включи или изключи по желание.

Рита е дребна, с младежки вид, жизнерадостна и привлекателна. За пръв път така съм впечатлен от приятелка на родителите ми. Не знам на какво се дължи: на нейната грациозност, на гласа й или на жизнеността й, а може би на факта, че изглежда толкова млада. Край очите й има тънки бръчици. В сравнение с лицето на тази жена образите на младите момичета напомнят пустиня. През по-голямата част от вечерта хвърлям тайни погледи на Рита.

По-големите дъщери не са тук. И двете работят през лятото, за да подпомогнат изплащането на огромните сметки за обучение. Едната работи във ферма за отглеждане на коне; искала да стане ветеринарен лекар. Другата е келнерка на плажа в Атлантик Сити. Тук наричат плажа „бряг“. По-малките, Санди и Ким, са спокойни деца с живи очи, които с любопитство следят всичко наоколо. Прекарваме чудесна вечер.

Пат и Рита са страхотна двойка: тя подпалва интелектуални пожари, а Пат ги раздухва спокойно, поддържа пламъка им. Говорим на най-различни теми. По някое време татко започва да разказва за случилото се в Калифорния. За пръв път чувам нецензурираната версия на онзи ужас. Ако отново не си съчинява, чудя се как е издържал. Надявам се, че не очаква един ден и аз да направя същото за него.

Тази вечер ме връща още веднъж на въпроса за университета — нещо, което смятах за решено. Какво общо може да има физиката и математиката с това, дали един разговор е интересен или не? Нищо, доколкото мога да разбера. Но тези двамата са интересни събеседници — няма значение за какво говорят. Имат интересен подход към всяка тема — подхващат я с живо любопитство, оригиналност, изказват собствено мнение. Знаят как да мислят. Чели са много, могат да говорят за музика и живопис, но и това не е отговор на моя въпрос.