Татко

Татко излиза и ме наблюдава. Той винаги е бил такъв талантлив механик — присъствието му ме кара да нервнича. Моята несръчност в тази област отдавна се бе превърнала в семейна шега. Викат ми „майстора“, защото съсипвах всичко, с което се захващах. Трябваше да заживея далеч от къщи в продължение на цели пет години, за да разбера, че съм бездарен само в сравнение с татко и Джоан.

Татко се надвесва над мен. Изтъквам предимствата на мотоциклета: нищо излишно, само двигател и колела; идеално транспортно средство, което може да се сравнява единствено със самолет. Татко си мисли, че е опасно и недостолепно мъж на средна възраст да балансира на две колела.

Намирам ключа на обичайното място. Свързвам акумулатора, но той, разбира се, отдавна е изтощен. Демонтирам го, слагам го в багажника на колата; отиваме заедно с татко до най-близкия сервиз, за да го заредим. Казват ми, че ще отнеме около час.

— Добре, татко, докато чакаме, хайде да изпием по една бира в бара отсреща.

Той ме поглежда стреснато.

— Какво?

— Отсреща има барче, хайде да обърнем по едно, докато чакаме.

— Мислиш ли, че е разрешено?

— Разбира се, хайде, и двамата сме над двайсет и една години, няма закон, който да забранява следобедна халба бира в някой бар. Та нали за това са заведенията.

Барът е съвсем обикновен; сумрачен, прохладен, дочува се тихото бръмчене на стария вентилатор на прозореца. Има нещо, поради което обичам да влизам в бар през деня, особено тук, в Калифорния. След като си бил на открито под това високо синкаво небе и странната потискаща пустота на всичко наоколо, истинско облекчение е да се гмурнеш в тъмния тежък въздух на някой бар.

Сядаме в сепаре. Типичен, класически бар; няколко редовни посетители седят или стоят на бара, където винаги има поне един енергичен сервитьор да обслужва следобедната клиентела.

— Какво ще пиеш, татко?

— Няма да е лошо да изпия една бира, но у дома в хладилника има достатъчно студена бира.

Поръчвам две бири и питам татко, дали не предпочита да седне на бара.

— Мислиш ли, че това ще бъде правилно?

— Разбира се, хайде да се преместим.

Покатерваме се на високите столчета, барманът избутва към нас купичка с фъстъци.

— За фъстъците отделно ли се плаща, Джон?

— Не винаги — освен ако заведението е засегнато от „инфлацията“.

Грабвам шепа, а татко плахо взема един фъстък.

Споделя, че не е стъпвал в бар, откакто се е оженил — близо петдесет години. Наблюдава хората в огледалото зад бара. Поглежда жените и една от тях му се усмихва мило. Бързо навежда глава и се вторачва в бирата си.

— Свикнал ли си да ходиш по барове, Джон?

— В Париж няма толкова много барове, татко; обичайно е да се ходи в кафенета. Сядаш, пиеш кафе или бира, но преживяването е различно. В повечето от тях масите са на тротоара. Някои от любимите си кафенета посещавам често.

Татко ме поглежда, сякаш се пита дали не съм вятърничав човек. Поглеждам часовника си: имаме на разположение половин час. Опитвам се да го подтикна да говори за времето преди женитбата си, когато е работил като дърводелец в Хог Айлънд заедно с баща си и братята си. Удрям на камък. Не съм сигурен дали наистина не си спомня, или просто не желае да говори за това. От паметта му се е заличило дори времето, когато чичо Хари живееше с нас във Филаделфия. А този период е твърде важен за мен и ми е трудно да приема, че той изобщо не си го спомня.

Знам, че Врон помни неща, които съм забравил, същото се отнася и за мене. В известен смисъл всички сме самотници.

Вземаме акумулатора, прибираме се вкъщи и го монтираме на мотоциклета. Завъртам ключа, ритвам стартера и моторът заработва. Страхотно удовлетворение изпитва човек, когато съумява да пусне отново в движение един мотор, да върне нещо към живота.

Правя няколко кръгчета с мотоциклета нагоре-надолу по улицата. Толкова дълго не е бил в движение, че отначало плюе черен пушек и хвърля искри. Паркирам в алеята пред къщи. Моторът постепенно замира.

Време е за вечеря; обмислям идеята за ресторант, но решавам, че вълнението с бара е предостатъчно за един ден. На татко вече му липсват „сапунените опери“ по телевизията, разхожда се безцелно наоколо, поглежда часовника си, пуска и спира телевизора. Днешния ден от живота му все едно е загубен. За него телевизионният свят е заместил реалния живот, и аз съм виновен за пропуснатия ден.

Реших да направя загубата поносима, като приготвя набързо вкусна вечеря. Прерових съдържанието на фризера и открих две добри на вид пържоли. Ще скалъпя набързо един от моите специалитети. Размразявам ги, изпържвам ги в сос от гъбена супа. Сипвам малко вино и оставям яденето да къкри на слаб огън в продължение на час. Получава се много вкусно ястие — нещо средно между печено и яхния. Като използвах една от скарите-фурни, размразих няколко френски риби и отворих консерва грах. Готвенето ми създава удоволствие. Татко е в градината, полива я, после отива в оранжерията. От време на време надниквам да видя дали всичко е наред, но там, вътре, той е невидим за мен.