Татко

Вървим по постланите със син мокет коридори между лудата фантазия на рисунките по стените. Стигаме до интензивното отделение. Насреща ни се изправя друга черна жена. Питам може ли да видим майка. Сестрата проверява картона й. Да, може, но не трябва да стоим дълго. Минаваме край стаята на сестрите и стигаме до отделеното легло на мама. Тя е будна и ни вижда, като влизаме.

Татко я целува и тя се разплаква. Татко също плаче. Смутен съм. Двамата никога не са показвали привързаност или чувства на публично място. Не си спомням да съм ги виждал да се целуват истински. Двамата с Джоан веднъж разговаряхме за това. Тогава се опитахме да си спомним кога майка ни е прегръщала или целувала някога като деца. Нито един от нас не си спомни подобно нещо.

Като младо момиче майка ми е преживяла нещо ужасно. Била е едно от десетте деца в шумна къща с три спални в Южна Филаделфия. Имала две сестри, Роуз и Ан: спели трите на едно легло — майка, най-малката, в средата. Само за една година Роуз и Ан умират от туберкулоза, наричана в онези дни „галопиращата смърт“.

Майка ми винаги живееше с убеждението, че е болна от туберкулоза. Най-страшното за нея беше фактът, че Роуз — тя умира след Ан — всъщност умира в ръцете й. Майка ми я държала до отворения прозорец през горещ летен ден, за да може да диша. Роуз получава неочакван кръвоизлив и умира само за няколко минути. По това време майка ми е била на четиринайсет години и получава нервна криза. Повече не се връща в училище.

Цял живот тя изпитваше ужас от микроби. Никога не ни целуваше по устата — нито сестра ми, нито мен. Ако някога целунеше някого, то веднага избърсваше устните си, сякаш избърсваше червило: всъщност избърсваше микробите.

Мама протяга ръце — иска да се приближа до нея и да я целуна. Целува ме по устата и не се избърсва. Може би сега, когато умира, микробите са без значение. Татко стои изправен до леглото, гледа я, сълзи се стичат по лицето му. Майка бързо го оглежда.

— Той изглежда чудесно, Джаки, ти си прекрасен син. Какво бихме правили без тебе?

Сяда в леглото.

— Добре ли си, Джак? Вземаш ли си хапчетата за кръвно?

— О, да, Бет, добре съм. Знаеш ли, Джони може да готви, да почиства стаите — той е като истинска съпруга.

Майка ми хвърля бърз поглед, придружен с кратко изсумтяване.

— Вие двамата просто се опитвайте да поддържате нещата. Ще се върна скоро. Хранете се в „Макдонълдс“; и фризерът е зареден с храна.

Започва се подробно описание на различните ястия, които татко обича и стомахът му може да приеме. Никакъв лук, чесън или подправки — само сол. В крайна сметка всичко се свежда до различни видове кюфтета с тестена гарнитура или онова фалшиво картофено пюре, приготвено от картофи на прах.

Прилежно кимам с глава на всяка дума. Възнамерявам да използвам запасите от фризера, но не и да се храня по препоръчания от нея начин. Майка ми сигурно е най-лошата готвачка в света. Нямам никакво желание да поддържам тази традиция. Обичам да готвя и предпочитам разнообразието в храната си; ако трябва, ще готвя два пъти — веднъж за татко и веднъж за себе си. Но съм сигурен, че татко с удоволствие ще яде моите ястия. Горкичкият, все едно че беше живял на болнична храна в западнала болница в продължение на цели петдесет години!

Татко се е вторачил в майка така, сякаш не може да повярва на очите си, че е на легло и не става, за да поеме нещата в ръцете си. Сигурно се чувства по-зле от мен. Преди да си тръгнем, отново я целува и не може да се въздържи да не запита:

— Кога ще си дойдеш вкъщи, Бет? Колко време мислиш, че ще останеш тук?

Мама се обръща и ми хвърля един от нейните погледи. Тези погледи са специални. От една страна, тя се опитва да прикрие чувствата си от друг човек, но прави това толкова очебийно, че всеки да го забележи: драматичен жест на Сара Бернар, предназначен за публиката от балкона. Този път тя ме поглежда, вдига вежди и обръща очи към тавана. Все едно че казва: „Виж само колко е безпомощен, няма представа какво става.“

В известен смисъл това е истина, но той е пред нея, той вижда! Поведението й е израз на невероятна жестокост или безчувственост. Тя постъпва така със сестра ми, с децата ни и с мен: това е нещо, с което никога не можах да се примиря.

— Мамо, татко наистина желае да те види отново вкъщи. Това е напълно естествено — ние всички го искаме. Надяваме се да излезеш оттук колкото е възможно по-бързо.

Опитвам се да парирам тези нейни сигнали, които ме подлудяват.

— А ти ще трябва да имаш търпение и да се отпуснеш. Прави, каквото ти казват лекарите. Ще се оправиш, но ще трябва да промениш начина си на живот: преживя инфаркт, не можеш да се върнеш обратно към старите си навици.

Очите й се изпълват със сълзи.

— Не знам дали ще искам да живея така, Джаки. Ако не мога да правя това, което искам, какъв е смисълът?

Замълчавам, няма смисъл да я тревожа.

— Добре, мамо. Но вслушвай се в това, което ти казва лекарят. Той знае най-добре и ще ти помогне да излезеш оттук, когато реши, че си готова за това.

И в този момент тя нанася последния удар.