Татко

— Не съм сигурна, че изобщо съм имала инфаркт. Откъде лекарите са чак толкова сигурни? Изглежда ми като болки от събиране на газове.

Знаех си, че това предстои да изскочи на повърхността, но си държа езика зад зъбите. Какво ли друго мога да направя?

Целувам я за довиждане и си тръгваме. Татко започва веднага след влизането ни в колата:

— Джони, кога всъщност мислиш, че тя ще може да се прибере вкъщи?

— Майка трябва да остане в болницата колкото е възможно по-дълго. Колкото по-дълго стои тук, толкова по-добре ще бъде.

— Предполагам, че си прав, Джони, предполагам, че си прав.

Но не вярва.

Не вършим кой знае какво тази вечер. Гледаме телевизия, после изкарвам стария си мотоциклет „Хонда 175“ от градинската барака в задния двор. Той има нужда от солидно почистване и регулиране: не съм го карал почти две години. Татко излиза и се залавя с оранжерията си. Пипка се вътре цял час, това му е личният свят.

Слънцето бавно залязва зад хамбара на Айра.

Всеки ден малко по-бързо, малко по-вдясно:

началото на деня, края на нощта…

Глава 5

Навярно съм задрямал: стряскам се, поглеждам навън и забелязвам, че се движим сред хълмиста местност. Надявам се баща ми поне за известно време да не повдигне въпроса за това какво възнамерявам да правя в бъдеще. Никога няма да разбере защо се отказах от Санта Крус. Той беше този, който попълни всички необходими документи за стипендия, за общежитие, сведения за проявите ми в гимназията — целия този боклук. А сега, година по-късно, аз не го искам. Понякога и аз самият не мога да се разбера.

Но, Исусе, ако само можеше да види това място! Изглежда като гигантска забавачка. Искам да кажа, че за мен Санта Крус е старчески дом за деца.

Едва не повърнах, когато пристигнах на мотора си след десет дни по пътищата. Бях покрит с мръсотия от главата до петите; багажът ми бе събран в двете чанти отстрани. Не можех да повярвам на очите си. Паркингът и пътищата към Санта Крус бяха задръстени с пикапи и леки коли, които влачеха стереоуредби, стенни звукови системи, килимчета, плюшени мечета, велосипеди с десет скорости, тенисракети, стикове за голф, костюми за фехтовка, огромни куфари, пълни с дрехи. Господи, човек трудно би могъл да повярва какви боклуци мъкнеха всички тези хора! Изглеждаше като гаражна разпродажба на притежания на гимназист една година, преди да завърши.

Да не говорим за налудничавия ми съквартирант Флаш. Майка ми, собствената ми майка ми го избра. Тя попълни формуляр с описание на този, когото мислеше, че ще харесам за съквартирант. Можете ли да повярвате — Санта Крус имаше формуляр дори и за това! Мама писала, че искам някой, който се интересува от електротехника, мотоциклети и надбягвания. Изрових този формуляр в канцеларията, за да разбера как ме е сполетял този кошмар.

В резултат на усилията на майка ми на главата ми се стовари личност със страхотна стереоуредба и истински електротехнически гений. Освен това и луд. Той например има колело, което виси на макари от тавана на стаята ни, снабдено с чудовищен катинар — конструиран и изработен от самия него. Върху този велосипед има бележка със следния надпис:

КОЙТО ОТКРАДНЕ ТОЗИ ВЕЛОСИПЕД, КРАДЕ НАЙ-ДОБРИЯ ВЕЛОСИПЕД В СВЕТА, ЗАЩИТЕН ОТ НАЙ-ДОБРИЯ КАТИНАР В СВЕТА И ЩЕ БЪДЕ ПРЕСЛЕДВАН ОТ НАЙ-ДОБРИЯ ДЕТЕКТИВ В СВЕТА ДО КРАЯ НА СВЕТА.

За всеки е ясно, че това е стопроцентово предизвикателство. В резултат непрекъснато заключвахме вратата си. В Санта Крус никой освен нас не заключва вратите, дори не ги затварят.

Флаш се облича в черно: черни тениски, черни джинси, черни чорапи, черни спортни гащета, черни обувки, черни пижами. Има дълга черна коса, която реши право надолу на всички страни — дори върху лицето си — и подстригва ниско точно на върха на черепа си, и то така, че човек да може да види бяло петно точно там: единственото бяло петно, което всъщност може да се види по него. Все едно, че е излязъл от списание „Mad“.

Не си спомням Флаш някога да е влизал в час — освен по време на изпити. Напуска стаята само за да кара велосипед или да си вземе нещо за ядене. Така стоят нещата в Санта Крус: трябва да се грижиш сам за себе си. На никого не му пука какво правиш. В същото време се чувстваш гузен, че не правиш достатъчно. Системата им е: или минаваш или не минаваш, но не те изключват за слаб успех. И все пак по някакъв извратен начин, това е забавачница за супермени, оранжерия за секвои. Честно казано, чувствах се много по-добре в скапаната американска гимназия в Париж — там поне пишеха двойки.