Татко

Следя го внимателно. Той попива всяка дума. Аз съм капитанът, който дава заповеди.

— Мама е убедена, че никой не може да се грижи за теб освен нея. Трябва да докажем, че можеш сам да се грижиш за себе си.

Сега той клати бавно глава напред и назад, притискайки с ръка устата си, за да не се засмее.

— Точно така, Джони, точно така: ние ще я измамим.

О, Боже!

Татко се е облякъл, без да се измие. Нещо е нарушило обичайния ред. Веднага си представям мама и чувам гласа й: „Сега върви да се измиеш, Джак.“ И той се измива. След това вероятно казва: „А сега се облечи.“ Не бях дал верните команди.

Казвам му да се съблече, да влезе в банята и да се измие. После ще се облечем като за излизане и ще отидем в болницата.

— Ще се опитаме да изглеждаме добре, защото майка обича да те вижда добре облечен.

Става въпрос за маминото разбиране за „облечен добре“ — някаква кръстоска между Джордж Рафт и Джон Боулс. Татко носи шапка с широка периферия и костюм с такива ревери. Тъй като това отново се връща на мода, майка ми ще трябва да се спре на нещо друго — може би тесни вратовръзки, подвижни яки с копчета, тесни ревери. Или може би това ще бъде моят костюм като старец.

Но иначе си знам задълженията: баща ми ще носи раирана вратовръзка с игла, златен ръчен часовник; ще бъде с чисти нокти и добре лъснати обувки.

Намирам всичко това и го поставям на леглото. Какви ги върша само. Едва го накарах да се облече и сега, по-малко от два часа след това, отново е разсъблечен.

Татко ме пита дали да се изкъпе.

— Джони, обикновено се къпя веднъж в седмицата; един възрастен човек като мен не се измърсява много.

— Само си измий ръцете и лицето, почисти си ноктите и зъбите — това е достатъчно.

Нямам намерение да го мия и обличам. Няма да му държа ръката, докато му търкам със сапун подмишницата. Ха! Нямах представа какво ме очаква.

Трудно ми е да се адаптирам. Татко винаги е бил толкова сръчен и способен човек. Не мога да приема, че това е старческо оглупяване. Той е отпуснат, инертен, тромав. Доста добър начин за оцеляване е този неговият: ако някой друг иска да направи нещо за теб, остави го да го направи. Но така той убива умението си да се справя сам. Той е обезсилен и омаломощен.

Измива се и се облича трудно и бавно. Когато най-после излиза от стаята, връзката му е изкривена, но си замълчавам. Изкарвам колата. Татко настоява да загрея мотора за пет минути, преди да потеглим. Отнасям се към това негово искане със съответното уважение.

* * *

Цял роман може да се напише за татко като шофьор. Шофира от шестнайсетгодишен до седемдесетгодишен. Никога не е катастрофирал, никога не му е бил предявяван иск за застраховка. До пенсионирането си навъртяваше средно над петнайсет хиляди мили на година.

Но когато отишъл да поднови шофьорската си книжка на седемдесетия си рожден ден, изпаднал в паника. Взел писмения изпит без проблеми, но поради възрастта му трябвало да мине и практически тест. Когато му го съобщили, той хвърлил шофьорската си книжка и напуснал.

Откъдето и да се погледне, тази негова реакция е напълно безсмислена — беше отишъл на изпита с кола, шофираше всеки ден. Чисто и просто бе загубил самообладание, това е. Беше толкова нервен и изплашен.

В едно конкурентно общество на един победител се падат хиляди губещи. Татко беше разделил хората на шефове и работници. Беше се поставил в категорията „работници“.

Мен възприема като шеф. Не мога да го убедя колко смехотворно е това. Никой не работи за мен и само мисълта за това ме изпълва с ужас и отвращение.

„Не, Джони, шефовете са си шефове, а работниците — работници. Ти си бос. Ти се държиш точно като такъв.“

Татко явно причислява шефа на изпитната комисия, който просто си е вършил работата, като началство. Смразява се, връчва му книжката си и оттогава не е шофирал.

Освен това е твърдо убеден, че не би могъл да издържи теста — сигурен е, че не става за нищо: толкова много неща не забелязва, неща, които могат да предизвикат катастрофи…

„Джон, когато човек е наистина добър шофьор, той може много добре да прецени кога престава да бъде такъв.“

И шофирането на майка е цяла история. Започва да кара кола едва в края на трийсетте си години въпреки усилията на татко да я научи от момента на женитбата им. На седемнайсет години той сам е сглобил първата си кола от стари части. Страхотен автомобил — нямал е даже предни стъкла. Толкова е говорил за него, виждал съм и снимката му. Леля ми Труде казва, че баща й, моят дядо, строго забранявал на сестрите на баща ми да се качват в този автомобил.

Когато бяхме деца, всеки неделен следобед на мама й се даваха уроци по шофиране. По това време имахме форд модел 1929. Татко купи тази бричка за петнайсет долара и я поправи. Тогава петнайсет долара бяха седмичната му надница. Като дете си въобразявах, че едно от най-тежките неща за човека е шофирането.

Татко повтаряше неуморно: