Татко

— Не се стягай, Бес, отпусни се. Всичко ще бъде наред.

Двамата с Джоан се бяхме сгушили, протегнали вратове напред, надничаме, кикотим се нервно. Най-страшният номер на мама беше при потегляне да включи на задна. Разнася се остър, стържещ звук от трансмисията и ние се удряме в предната седалка. Мама е враг на автомобила и на пътниците.

Толкова бе нервна, че не можеше да координира движенията си. Изпадаше в истерия и обвиняваше татко. Дори няколко пъти скочи от колата. Татко караше покрай нея, молеше я да се върне, а тя си вървеше край нея и плачеше.

Най-сетне майка взе шофьорската книжка в Калифорния. Този, който й я даде, направи груба грешка. Тя е заплаха за пътищата. Възможно ли е причината за това да са прекалено бързите реакции? Въображението й е прекалено силно, за да бъде добър шофьор. Непрекъснато нервничи зад волана и колата криволичи по шосето. Под нейните ръце автомобилът става неуправляем. Тя говори на колите, сякаш са живи същества, и критикува всеки шофьор, докато разстоянието между колите застрашително се скъсява.

Независимо от това — или може би точно заради това — тя не може да се концентрира. Напълно естествено претърпя няколко катастрофи и съсипа една кола. Цяло чудо е, че не успя да убие някого или да се нарани сериозно.

Когато татко престана да шофира, мама стана шофьорът на семейството. Истинска щуротия! В най-лошата си форма татко е десет пъти по-добър от мама в най-добрата й. В известен смисъл това е и символ за отношенията между тях. В желанието си да доминира, майка пое нещата в ръце: стана лидер. Татко, с неговата плахост, чувствителност, прекалено развито чувство за отговорност, постепенно предаде юздите. Вероятно това не е чак толкова рядко явление в живота: ако си добър в нещо, не ти се налага да полагаш усилия.

И все пак дори и сега татко е този, който поддържа колата в ред. Проверява има ли вода в радиатора, сменя редовно маслото. Помпа гумите и всеки шест месеца прави пълен преглед.

Потегляме към болницата. Искам да разбера дали татко помни пътя. Преди десет години в тази болница му бе оперирана жлъчката и му се наложи многократно да шофира до там и обратно.

Но той изобщо не можа да се ориентира — същинско дете. Беше спрял да мисли за улици и посоки, само гледа безцелно през прозореца на колата. Питам го кой е най-краткият път и той свива рамене.

— Не знам, обикновено майка ти шофира.

Невероятна смяна на ролите. Постоянна шега в нашето семейство беше неспособността на мама да се ориентира. Веднъж дори се загуби четири преки преди къщи — взела погрешен завой — и ходи в полицията да пита как да стигне до дома. И аз самият лесно се губя.

Все повече се убеждавам, че татко не използва истинските си способности. Виждам как се случва, колко лесно може да се случи и с мене. Ужасяваща е мисълта как в резултат на примирение и неувереност човек се превръща в безпомощно същество много по-лесно, отколкото при заболяване.

Реших да накарам татко поне да назове улиците. Искам със сила да изтласкам ума му от задния двор на неговата саморъчно построена къща в края на сляпата уличка, сгушена между двата клона на гигантски магистрали. Посочвам улиците, по които минаваме, окуражавам го да реагира.

Изведнъж, в средата на тази игра, разбирам, че той мисли за нещо друго. Излъчва вибрации като замрелия пред буря въздух.

— Джон, това е добра болница; профсъюзите я препоръчват.

Кимвам и завивам по „Де Сото“.

— Но там има ужасно много чернилки — и не само негри: японци.

Замълчава и ме поглежда.

— Независимо от това, Джони, болницата е добра.

Опитвам се да се сдържа. Не искам да се задълбочавам точно в това, особено в този момент.

* * *

Влизаме в болницата. Посреща ни сестрата на рецепцията, приятна наглед чернокожа жена, която си спомня за мен от първото ми посещение.

— Здравейте, господин Тремънт, днес майка ви е сравнително добре.

Впечатлен съм от факта, че е запомнила не само мен, но и болната, която посещавам. За да съм съвсем честен, при първото си посещение вчера не бях забелязал, че е черна. Бях отбелязал мимоходом добрия й вид, любезността, деловитостта й, но не и цвета на кожата й. Забелязвам го сега заради разговора в колата — тези неща стават така.

Татко стои усмихнат до мен, но и в позата, и във вида му има нещо странно: сякаш наблюдава някого, поставен в клетка в зоологическата градина. Тя наистина е в стъклена клетка и вероятно това би могло да бъде някакво обяснение, или просто си въобразявам.

Тръгваме към асансьора, около нас се разнасят мелодиите на Музак.

— Познаваш ли я, Джони?

— Говорих с нея, когато идвах да видя мама вчера.

— Тя наистина е много любезна.

— Да, изглежда добър човек.

Поклаща глава и започва да говори, вперил очи в пода.

— Светът се е променил, Джони; не можеш да си представиш, колко се е променил светът.

Влизаме в асансьора. Татко нервничи, лицето му побелява, ръцете му се разтреперват. Обгръщам с ръка раменете му.

— Успокой се, татко, всичко е наред. Тук се грижат много добре за майка. Тя получава всичко, от което има нужда, почива си добре, повярвай ми.