Читаем Татко полностью

Той протяга трепереща ръка и леко, много нежно ме потупва по коляното; едва усещам докосването му. Вдига отново глава, поглежда наляво и надясно, после небето. Изглежда като че ли души въздуха по начина, по който американският мармот прави това на Сретение Господне, както винаги съм си представял. Той отново се навежда към мен и шепне възбудено.

— Ще ни изритат от тук, преди да се усетим! Хайде да си тръгваме.

Слагам ръка върху неговата и се опитвам да го погледна в очите; зениците му са разширени, но той не ме вижда.

— Отпусни се, татко, ти си собственикът на тази къща. Никой няма да ни изхвърли. Всичко, което виждаш, е твое.

Той ме гледа крадешком; слаба, трепереща усмивка се появява на лицето му. Не знам точно какво ми казва с нея: „Ако е така, не е ли чудесно?“ или, може би „Ти си луд“.

Това е единственият ни контакт през цялата сутрин. През останалото време говоря главно на себе си. Някога татко бе монтирал малка система с говорител, свързана към грамофона във всекидневната, за да се слуша музика и на двора. Отивам и зареждам плочи на Бинг Кросби, Пери Комо и хавайска музика. Родителите ми страстно обичат хавайски мелодии. Слушаме Бинг Кросби и неговата „Суит Лейлъни“, после нещо за колибка сред тревата. Татко като че ли се отпусна; дори задрямва на няколко пъти. Но като се събуди, изпада в същото нервно треперене.

Приготвям обяд в два часа; успявам да вкарам в него по-голяма част от бирата му и цял сандвич. И аз съм гладен, изяждам два сандвича и изпивам две чаши бира. Полудявам от скука. Това звучи ужасно, но е истина. Не знам как издържат тези, на които това им е професия. Толкова е обезкуражаващо, а по природа не съм от най-търпеливите.

В три часа го връщам в спалнята му. Заспива отново с ръката ми върху крака му. Безпокоя се какво ще правим през нощта.

Тази вечер успявам да накарам татко да се нахрани добре, но според мен не поема достатъчно течности. Страхувам се да не стигне до дехидратация. Не е лесно да го накара човек да пие, а той определено има диария. Опитвам се да му дам горещ шоколад, но едва не го изгарям в резултат на неговото треперене и моята несръчност.

Връщам го в люлеещия се стол пред телевизора. Тичам напред и назад, слагам чиниите в умивалника, измивам ги, наблюдавам го.

Отново има същия проклет проблем с килима. Смъква се на пода и пълзи на четири крака наоколо, води някаква странна борба с шарките на килима и пробляскващите светлини и сенки от телевизионния екран.

Настанявам се на стола на майка и го наблюдавам. Той пълзи на четири крака, за да изследва ваза с изкуствени цветя, поставена на масичката за кафе. Много е внимателен, докосва ги леко, изучава ги. Непрекъснато му говоря, но той не реагира.

После коленичи на кушетката, положил глава и рамене върху нея. Остава така почти десет минути, мисля си, че е заспал. Промъквам се до него, за да го погледна в очите; те са широко разтворени, немигащи. Господи, радвам се, че мама не е тук! Бих желал и аз да не го бях виждал!

Сядам на масата в столовата, откъдето мога да го наблюдавам, и се опитвам да съчиня писмо до Врон. Съобщавам й, че татко е опериран и се налага да остана още известно време. Пиша й, че сега след излизането му от болница аз се грижа за него. И после не мога да се спра; описвам й всичко. Почти плача, докато пиша това писмо, съзнавайки през цялото време колко е нечестно спрямо Врон.

След писмото телефонирам на Джоан. Не искам да я тревожа, казвам й само, че нещата са наред, че в състоянието на татко няма промяна, но се справяме някак. Тя от своя страна ми разказва как мама и Мерилен са играли на карти; още не са се спречкали с Марио.

* * *

Страхувам се от нощта. Изглежда, нещо ми се случи предната нощ. Никога не съм се страхувал от тъмнината. Наистина имам това предимство: харесвам тъмнината. В мрака има нещо, което ме успокоява. Били се страхува от тъмнината, също и Джаки. Марти се парализира от ужас.

Доста дълго време клозетът ни в мелницата беше в избата. Марти отказваше да слезе долу сама. Четиринайсетгодишна бе гледала филм на ужасите и не можеше да се освободи от него. Оттогава винаги закачаше разпятие над главата си. Не е религиозна, но държеше това разпятие. Сигурен съм, че ако й бях взел пушка със сребърен куршум, щеше да спи с нея под възглавницата си.

Това разпятие направи изключително силно впечатление на мама при едно от техните гостувания в Париж. Тя винаги се е ужасявала от атеизма в нашето семейство. У нас никога не е имало картини с религиозна тематика с висящи над тях Свещено сърце или парченца палмово дърво и прочие джунджурии, характерни за едно католическо семейство. Но Марти държеше разпятие над леглото си, така че не бяхме съвсем изгубени души.

Нащрек съм. Постоянно обръщам глава. Напрегнат съм и нервен, едва се контролирам.

Събличам татко и го слагам с надежда на тоалетната, но нищо не става. Обличам му пижамата и го отвеждам в спалнята. Той не разбира какво става.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Текст
Текст

«Текст» – первый реалистический роман Дмитрия Глуховского, автора «Метро», «Будущего» и «Сумерек». Эта книга на стыке триллера, романа-нуар и драмы, история о столкновении поколений, о невозможной любви и бесполезном возмездии. Действие разворачивается в сегодняшней Москве и ее пригородах.Телефон стал для души резервным хранилищем. В нем самые яркие наши воспоминания: мы храним свой смех в фотографиях и минуты счастья – в видео. В почте – наставления от матери и деловая подноготная. В истории браузеров – всё, что нам интересно на самом деле. В чатах – признания в любви и прощания, снимки соблазнов и свидетельства грехов, слезы и обиды. Такое время.Картинки, видео, текст. Телефон – это и есть я. Тот, кто получит мой телефон, для остальных станет мной. Когда заметят, будет уже слишком поздно. Для всех.

Дмитрий Алексеевич Глуховский , Дмитрий Глуховский , Святослав Владимирович Логинов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Социально-психологическая фантастика / Триллеры
Адриан Моул и оружие массового поражения
Адриан Моул и оружие массового поражения

Адриан Моул возвращается! Фаны знаменитого недотепы по всему миру ликуют – Сью Таунсенд решилась-таки написать еще одну книгу "Дневников Адриана Моула".Адриану уже 34, он вполне взрослый и солидный человек, отец двух детей и владелец пентхауса в модном районе на берегу канала. Но жизнь его по-прежнему полна невыносимых мук. Новенький пентхаус не радует, поскольку в карманах Адриана зияет огромная брешь, пробитая кредитом. За дверью квартиры подкарауливает семейство лебедей с явным намерением откусить Адриану руку. А по городу рыскает кошмарное создание по имени Маргаритка с одной-единственной целью – надеть на палец Адриана обручальное кольцо. Не радует Адриана и общественная жизнь. Его кумир Тони Блэр на пару с приятелем Бушем развязал войну в Ираке, а Адриан так хотел понежиться на ласковом ближневосточном солнышке. Адриан и в новой книге – все тот же романтик, тоскующий по лучшему, совершенному миру, а Сью Таунсенд остается самым душевным и ироничным писателем в современной английской литературе. Можно с абсолютной уверенностью говорить, что Адриан Моул – самый успешный комический герой последней четверти века, и что самое поразительное – свой пьедестал он не собирается никому уступать.

Сьюзан Таунсенд , Сью Таунсенд

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее / Современная проза
Зараза
Зараза

Меня зовут Андрей Гагарин — позывной «Космос».Моя младшая сестра — журналистка, она верит в правду, сует нос в чужие дела и не знает, когда вовремя остановиться. Она пропала без вести во время командировки в Сьерра-Леоне, где в очередной раз вспыхнула какая-то эпидемия.Под видом помощника популярного блогера я пробрался на последний гуманитарный рейс МЧС, чтобы пройти путем сестры, найти ее и вернуть домой.Мне не привыкать участвовать в боевых спасательных операциях, а ковид или какая другая зараза меня не остановит, но я даже предположить не мог, что попаду в эпицентр самого настоящего зомбиапокалипсиса. А против меня будут не только зомби, но и обезумевшие мародеры, туземные колдуны и мощь огромной корпорации, скрывающей свои тайны.

Алексей Филиппов , Евгений Александрович Гарцевич , Наталья Александровна Пашова , Сергей Тютюнник , Софья Владимировна Рыбкина

Фантастика / Современная русская и зарубежная проза / Постапокалипсис / Социально-психологическая фантастика / Современная проза