Татко

Слагам го на леглото. Какво мога да направя, за да избегна катастрофата от последната нощ? Решавам да седя на стол до него и да чета. Единствената книга, която намирам, е наръчник как да се овладееш, когато си пред нервен срив. Любимата книга на мама. Пълна е с лаически обяснения, но е написана разбираемо, нещо като терапия в домашни условия.

Това е първата нощ, в която татко започва да протяга ръка така, сякаш пред него летят пеперуди. Той посяга с пръсти много внимателно, много деликатно. Опитва се да хване нещо във въздуха. Следи Нещото, което той само вижда, с очи и внимателно събира пръсти — като дете, което лови прашинки, танцуващи в слънчевата светлина.

Слагам книгата настрана и приближавам глава до неговата. Той продължава безцелните си движения. Ясно е, че не може да хване Нещото, за което протяга ръка. Продължава безполезните си движения, които човек прави, когато безуспешно се опитва да вдене конец. Каквото и да е това пред него, той не може да го хване, но не се оплаква. Само ломоти неясно с тракащи зъби и треперещи устни.

Плъзгам ръка над неговата, докато той посяга, удря въздух, сграбчва въздух.

— Какво има татко? Какво виждаш?

Не ме поглежда. Втренчил се е в някаква точка.

Когато някой вижда нещо, което ти не виждаш, и ти самият започваш да се чувстваш невидим.

Светвам лампата. Може би това ще помогне; може би светлината от нощната лампа предизвиква халюцинации. Той се спира за миг, загледан в светлината, последното от неговите „неща“ хваща окото му и той посяга, ръката му бавно и внимателно се насочва към него.

Загасям. Спира се за няколко секунди, после започва отново.

Загасям и нощната лампа, за да видя какво ще стане. Наблюдаваме се в тъмнината. Достатъчно светло е, за да видя, че е прекратил странните си движения. Това, което се опитва да хване, сигурно не лети в тъмнината. Вслушвам се в неговото трепетливо ломотене: „Бе-бе-бе-бе-де-бде-бде-бгег-бе-бе“.

Господи, това е ужасяващо! Прокарвам ръка по челото му, по рамото му и по отпуснатата му ръка. Той е толкова напрегнат, като че ли е на стартовата линия. Стегнатото му тяло може да послужи за урок по анатомия. Човек не очаква такива мускули в един немощен, възрастен човек. Нямам много опит по отношение на мъжките ръце и рамене. Като се изключат рисунките ми на мъжки фигури от натура, не съм имал кой знае какъв опит и практически не знам какво представлява мъжкото тяло освен моето собствено. На опипване е със сигурност различно от женското. Прокарвам ръка успокоително и ломотенето му постепенно замира. В мрака не мога да видя дали е заспал. Навеждам се над него; дишането му е равномерно, но не съм сигурен.

Протягам ръка и светвам нощната лампа. В момента, в който светва, виждам, че очите му са вторачени право в моите. Сякаш дори и в мрака той е знаел къде точно са очите ми! Като че ли превърта свредел в главата ми с немигащите си присвити очи. Вгледал се е в мен, както във всичко останало, включително и в неговите невидими за мен пеперуди. Не показва с нищо, че ме разпознава, прочитам само някакво любопитство. Гледа ме така, както аз бих наблюдавал Млечния път в някоя звездна нощ, без да мога да свържа видяното с това, което знам.

Усмихвам се, но това не означава нищо за него. Наблюдава ме доволен до момента, в който започна да правя резки движения. След безкрайно дълго време за мен очите му премигват няколко пъти. После започват да трептят, затварят се бавно, като слънце, което постепенно се скрива зад някой хълм. Изглежда като мъртъв, когато притваря клепачи. Вслушвам се за дишането му, то е равномерно. Отново се отпускам на стола, опитвам се да чета, но не мога да се съсредоточа. Унасям се, но обзелата ме тревога не ми позволява да заспя.

Какво да правя? Не искам да го намеря отново на пода. Не мога да го оставя, но не бих издържал буден цяла нощ. Решавам да легна до него. Може би ще бъде добре, ако има някого до себе си. Никога не е бил сам в леглото си.

Премествам го до стената, така че да не може да става, обличам си екипа за спане, отпускам се по гръб и известно време се вслушвам в дишането му. Дълго време не мога да заспя.

Събуждам се, обзет от паника. Той е застанал върху мен в леглото и главата му е точно над моята. Гледа право в лицето ми в мрака, носът му докосва моя.

Скачам толкова бързо и рязко, че си удряме главите. Необходимо ми е известно време, докато осъзная къде съм и какво става. Хващам го за раменете и внимателно го връщам в неговата половина от леглото. Сърцето ми сякаш е в гърлото, боя се да не получа сърдечен удар. Господи, колко още може да издържи едно петдесет и две годишно сърце? Треперя от напрежение.

Татко лежи до мен. Отново светвам нощната лампа и го поглеждам. Той се втренчва в мен с празни очи и пак започва да лови въображаемите си пеперуди. О, Боже!

Ставам и отивам до банята. Когато се връщам в спалнята, все още усещам миризмата на лайна.