Татко

Той продължава да лови своите пеперуди. Лягам до него; дишам бавно, мъча се да се успокоя. И в този момент разбирам какво всъщност прави: опитва се да отдели фигурите по тапетите на стените. Нещо не е в ред с неговите възприятия: струва му се, че цветният модел виси непосредствено пред очите му. Той бере цветя от стените. Наблюдавам го още известно време и се убеждавам в правотата на изводите си.

Скачам от леглото и изваждам чист чаршаф от кедровата ракла. Опъвам го над две малки фотографии, закачени на стената. Едната е на Джоан в трети клас, снимка от училището й във Филаделфия. На другата съм аз в седми клас. И двете снимки висят над тази стена от момента, в който родителите ми се нанесоха в къщата преди двайсет и пет години. Връщам се в леглото до татко.

Той се успокоява. По дяволите, какво не е в ред с начина му на възприемане на околния свят?

Поставям ръка на гърдите му. Така ще усетя, ако се раздвижи. Чувствам как тялото му се напряга, трепери, подскача, рита; като куче, което сънува.

Не мога да заспя. Когато решавам, че се е успокоил и се унасям, той подскача, ритва с крак или размахва ръка. Но все пак трябва наистина да се е уталожил, защото накрая все пак заспивам. Мога да спя дори върху гвоздеи.

Този път се събуждам от юмрук в окото! От носа ми тече кръв, устната ми е разцепена. Добре ме подреди.

Отивам в банята и се поглеждам в огледалото. Изглежда, окото ми ще посинее. Носът ми спря да кърви, устната ми е сцепена отвътре. Осем часът сутринта е; имам чувството, че изобщо не съм спал. Но успях да задържа татко в леглото цели девет часа и той спа през по-голямата част от това време. Когато се връщам в спалнята, той е буден. Водя го до тоалетната. Той не е отпуснат, от мен се изисква само да го насочвам. Сяда на тоалетната чиния. Никога няма да привикна да бърша задника на възрастен човек. Не ме бива за санитар. Това е нещо, което сега откривам. Връщам го в спалнята и му помагам да се облече. По-добре е от вчера, взема по-голямо участие. Дори ми помага с ръкавите на ризата си и се повдига така, че да мога да издърпам панталоните му.

Давам му закуска, извеждам го в двора. Помагам му да седне в един от шезлонгите, пускам музика. Говоря непрекъснато, но той не реагира.

По някое време следобед — не мога да кажа кое предизвика това — той сяда по-изправено и като че ли започва да забелязва нещата около себе си. Обръща се към мен и ме поглежда право в очите. Струва ми се, че ме е разпознал. Изненадано се навеждам напред; той посочва към градината.

— Манди излезе от пасището, Ед.

Кой е Ед, коя е Манди, какво пасище? Казва само това; кима с глава няколко пъти, за да си вдъхне увереност, стар негов навик, после се успокоява. Опитвам се да мисля. Ед трябва да е брат му, точно една година по-възрастен от татко. Те израстват заедно във фермата им в Уискънсин.

Най-доброто, което мога да направя, е да подхвана нишката.

— Не се тревожи, Джак; всичко е наред.

Искам да продължи. Чака. Петнайсет минути по-късно той отново се обажда:

— Подай ми гаечен ключ номер осемнайсет, Джим.

— О’кей.

Залавя се да свърже две неща. Държи нещо невидимо в лявата си ръка и срещу него приближава с дясната нещо също толкова невидимо. Притиска с все сила, дори скърца със зъби. Подбутва двете невидими части от една посока или друга, сумти от напрежение.

— Как е откъм твоята страна, Джак?

Но той продължава да работи усърдно и не ми отговаря.

Това са двете събития за този ден. Слагам го на легло да подремне и отново лягам с него. Заспивам, не знам дали той спи или не. Не ме перва пак, нито ме безпокои по друг начин и ние прекарваме два спокойни часа.

Приготвям вечеря, храним се, после пускам телевизора. Този път не гася светлините. Настанявам го в люлеещия се стол и сядам малко зад него. Люлея го, както той самият винаги правеше, докато гледаше телевизия. Иска ми се да възпроизведа, доколкото мога нещата от нормалния му живот.

Но това не оказва никакво въздействие. Той отново започва да се навежда напред; после се смъква на ръце и колене на пода. Почва да загребва фантомите си и да се бори с шарките на килима. Пълзи и влиза в тоалетната. Надниква в тоалетната чиния така, както би направило едно куче; почти очаквам да си пъхне главата вътре. Изправя се, като се държи за умивалника, и се вторачва в образа си в огледалото. После грабва кранчетата за топла и студена вода и започва да ги тегли. Не се опитва да ги превърти, само ги тегли. Връщам го обратно във всекидневната и го поставям на стола му.

Всичко започва отначало. Няколко пъти инспектира рамката на вратата. Наблюдавам го, опитвам се да разбера какво става в мозъка му.