Тъгата на сукубата

Бях вдигнала дългата си коса в нещо като романтичен кок, като оставих няколко къдрици да обрамчват лицето ми, и да подчертаят очите ми. За кратко ги преобразих и те станаха много по-зелени от обикновено. Но после промених мнението си и им върнах нормалния лешников цвят със златистозелени точици. Когато Обри отново отказа да признае колко добре изглеждам, грабнах палтото си от змийска кожа и кръвнишки я изгледах:

— Не ми пука какво мислиш. Тези дрехи показват добър вкус.

Излязох от апартамента с моя екземпляр на „Договорът Глазгоу“ и тръгнах към работното си място, безразлична към ситния дъжд. Още едно предимство на преобразяването.

Феновете се тълпяха в търговската част, нетърпеливи да видят човека, чиято последна книга дори и след пет седмици все още оглавяваше класацията за най-продавани книги. Промъкнах се покрай тях, проправяйки си път към стълбите, които водеха към втория етаж.

— Книгите за юноши са подредени отсреща до стената — разнесе се наблизо дружелюбният глас на Дъг. — Повикайте ме, ако имате нужда от още нещо.

Той остави клиента, на когото беше помогнал, видя ме и незабавно изпусна книгите, които държеше. Клиентите отстъпиха встрани и безучастно го наблюдаваха как коленичи, за да ги събере. Веднага разпознах обложките. Бяха издания с меки корици на по-стари творби на Сет Мортенсен.

— Какво светотатство! — изкоментирах аз. — Да ги оставиш да докоснат земята. Сега ще трябва да ги изгориш като знаме.

Без да ми обръща внимание, Дъг събра книгите, а после ме дръпна настрани, за да не ни чуват.

— По-добре се прибери и си облечи нещо по-непретенциозно. Божичко, можеш ли изобщо да се наведеш с това?

— Какво, да не мислиш, че ще ми се наложи?

— Е, зависи. Искам да кажа, все пак и Уорън е тук.

— Това е грубо, Дъг. Много грубо.

— Сама си го просиш, Кинкейд. — Той с неохота ме изгледа преценяващо, точно преди да тръгнем по стълбите:

— Обаче изглеждаш доста добре.

— Благодаря. Искам Сет Мортенсен да ме забележи.

— Повярвай ми, ще те забележи, стига да не е гей. А може би дори и тогава.

— Нали не изглеждам като уличница?

— Не.

— Нито пък евтина?

— Не.

— Исках да бъда сексапилно елегантна. Как мислиш?

— Мисля, че достатъчно подхраних егото ти. Много добре знаеш как изглеждаш.

Изкачихме стълбите. Подредените в редици столове заемаха по-голямата част от кафенето и се разпростираха извън него към отделението за карти и книги за градинарство. Пейдж, управителка на книжарницата и наша началничка, съсредоточено изпълняваше нещо като кабелна акробатика с микрофона и озвучителната система. Не зная за какво е била използвана сградата преди „Емералд Сити“ да се нанесе тук, но тя съвсем не беше идеалното място за озвучаване и събиране на големи групи хора.

— Отивам да й помогна — каза ми Дъг. Много кавалерско. Пейдж беше бременна в третия месец. — Съветвам те да не правиш нищо, за което е необходимо извиване повече от двайсет градуса, в която и да е посока. А, и ако някой се опита да те накара да сключиш ръце зад гърба си, по-добре не го прави.

Силно го смушках в ребрата и той едва не изтърва книгите отново.

Брус, все още зад бара, ми подаде четвъртото за деня мокачино с бял шоколад и аз се отдръпнах към рафта с географски книги, за да го изпия, докато чакам приготовленията да приключат. Огледах се и забелязах мъжа, с когото бяхме говорили за Сет Мортенсен. Все още държеше екземпляра си на „Договорът Глазгоу“.

— Здравейте — обадих се аз.

Той подскочи при звука на гласа ми, тъй като беше погълнат от един пътепис за Тексас.

— Извинете, не исках да ви изплаша.

— Н-не, н-не сте — заекна той и ме огледа преценяващо от главата до петите, като очите му се спряха за малко на ханша и гърдите ми и се задържаха по-дълго на лицето ми. — Преоблекли сте се. — Явно осъзнал многобройните намеци в подобно изказване, бързо добави:

— Не че е лошо. Искам да кажа, че е добре. Това е…

Той се притесни още повече, обърна се и несръчно се опита да остави на стелажа книгата за Тексас, обърната наопаки. Скрих усмивката си. Този тип наистина беше очарователен. Срамежливите мъже, на които попадах, не бяха много. Изглежда, че в наши дни ухажването изисква мъжете да се правят на колкото е възможно по-големи отворковци, и за нещастие, на жените това май наистина им харесва. Добре де, дори и аз понякога го харесвам. Но и срамежливите мъже трябваше да имат своя шанс и аз реших, че един малък безобиден флирт, докато чакам срещата да започне, ще се отрази добре на самочувствието му. Може би не му вървеше много с жените.

— Позволете ми да го направя — предложих, като се обърнах към него. Ръцете ми докоснаха неговите, взех книгата и внимателно я поставих на рафта с корицата напред. — Ето така.

Отстъпих назад, сякаш за да се полюбувам на работата си, но всъщност го направих, за да бъда съвсем близо до него — раменете ни почти се докосваха.

— Трябва да сме внимателни с книгите — обясних аз. — Външният вид е много важен в този бизнес.

Той се осмели да ме погледне. Все още беше нервен, но постепенно възвръщаше хладнокръвието си.