Тъгата на сукубата

— Според мен съдържанието е по-важно.

— Нима? — Леко се преместих и сега отново се докосвахме, а мекият фланелен плат на ризата му се отъркваше в голата ми кожа. — Бих се заклела, че преди малко бяхте напълно погълнат от външния вид.

Той отново сведе поглед, но забелязах, че устните му се извиха в усмивка.

— Някои неща са толкова поразителни, че не спират да привличат вниманието ни.

— Това не ви ли прави любопитен да разберете какво има вътре?

— По-скоро събужда желание у мен да ви давам предварителни копия.

Предварителни копия? Какво?…

— Сет? Сет, ето къде си бил.

Пейдж тръгна по пътеката към нас. Дъг вървеше след нея. Тя засия, като ме видя, а аз, щом събрах две и две, почувствах как потъвам в земята от срам. Не, не, не можеше да бъде…

— Е, Джорджина, виждам, че вече си се запознала със Сет Мортенсен.

Глава 4

— Убий ме, Дъг. Убий ме още сега, избави ме от страданията ми.

Като пренебрегнем безсмъртието ми, чувството беше съвсем искрено.

— Божичко, Кинкейд, какво толкова си му казала? — прошепна Дъг.

Заедно с още няколко други души стояхме леко встрани от публиката на Сет. Всички столове бяха заети, затова местата с добра видимост бяха доста търсени. Имах щастието да съм с останалия персонал в запазената за нас секция, откъдето перфектно виждахме Сет, който четеше от „Договорът Глазгоу“. Не че исках да попадна пред погледа му. В действителност бих предпочела никога повече да не се окажа насаме с него.

— Е — казах на Дъг, поглеждайки Пейдж, да не би да сме привлекли вниманието й с нашето шушукане, — изкритикувах феновете му и колко много време минава, докато излезе следващата му книга.

Дъг ме изгледа — бях надминала и най-смелите му очаквания. — След това казах — все пак не знаех, че е той, — че бих станала секс робиня на Сет Мортенсен, ако в замяна получавам предварителни копия от книгите му.

Не се впуснах в подробности за импровизираното си флиртуване. Само като си помисля какво си представях — че лаская егото на един срамежлив млад мъж! Мили Боже! Стига да иска, Сет Мортенсен можеше всяка вечер да си ляга с различна почитателка. Но той не изглеждаше от този тип и отначало прояви пред тълпата същата стеснителност, която прояви и пред мен. Щом започна да чете стана много по-спокоен — говореше с въодушевление, а гласът му се повишаваше и понижаваше с изразителност и лек хумор.

— Що за почитателка си ти? — попита ме Дъг. — Не знаеше ли как изглежда?

— На книгите му никога няма снимки. Освен това мислех, че е по-стар.

Сега бих определила Сет като трийсет и пет годишен, малко по-възрастен, отколкото изглеждах аз в това тяло, но по-млад от четирийсет и няколко годишния писател, който винаги си бях представяла.

— Погледни нещата откъм хубавата им страна, Кинкейд. Ти постигна целта си — накара го да те забележи.

Потиснах стона си и патетично отпуснах глава на рамото на Дъг. Пейдж се обърна й ни хвърли смразяващ поглед. Както обикновено изглеждаше зашеметяващо в червения си костюм, който подчертаваше шоколадовата й кожа. Едва доловимите извивки на бременността си личаха под сакото й и аз не можех да овладея пристъпа си на завистлив копнеж. Когато оповести непланираната си бременност, тя се позасмя и каза:

— Нали разбирате, понякога тези неща просто се случват.

Аз обаче никога не бях изживявала нещата, които „просто се случват“. Когато бях смъртна, отчаяно, но безрезултатно се бях опитвала да забременея, и поради това се бях превърнала в обект на съжаление и зле прикрити подигравки. Превръщането ми в сукуба бе унищожило какъвто и да е шанс да стана майка, макар че по онова време не го осъзнавах. Бях пожертвала способността на тялото си да създава в замяна на вечна младост и красота. Един вид безсмъртие бе изтъргуван за друг. Дългите векове живот ти дават много време да се примириш какво можеш и какво не можеш да имаш, но напомнянето на това ме жегна.

Дарих Пейдж с усмивка, която обещаваше добро поведение, и насочих вниманието си към Сет. Той тъкмо свършваше с четенето и премина към въпросите. Както и очаквах, първите въпроси бяха „Откъде черпите идеите си?“ и „Ще станат ли двойка Къди и О’Нийл?“.

Преди да отговори, той погледна в моята посока и аз се свих при спомена за коментара си, че ще се прободе, щом му зададат тези въпроси. Като се обърна отново към феновете си, той сериозно разясни първия и се изплъзна от втория. На всички останали въпроси отговори стегнато, често по остроумен и леко ироничен начин. Нито веднъж не се впусна да говори повече от необходимото, но всеки път казваше достатъчно, за да задоволи изискванията на питащия. Беше ясно, че тълпата го изнервя, което аз намирах за леко разочароващо.

Дадох си сметка, че знаейки колко силни и интелигентни са книгите му, очаквах от него да говори по начина, по който пише. Очаквах уверен порой от думи и духовитост; обаяние, съперничещо си с моето. При предишния ни разговор той имаше някои добри попадения, но му беше отнело известно време да се отпусне.