Тъгата на сукубата

Дъг успокоително ми се усмихна. Намираше навика ми за сладък. Пейдж явно бе на друго мнение и изглеждаше, сякаш споделя желанието ми да съм някъде другаде. Учтиво се прокашля и даде съвсем нова насока на разговора. Оттам нататък почти не обръщах внимание кой какво казва. Всичко, което знаех, бе, че Сет Мортенсен вероятно ме мисли за напълно откачена, и с нетърпение очаквах вечерта да свърши.

— …Кинкейд ще го направи.

Произнасянето на името ми ме върна обратно към действителността.

— Какво? — обърнах се към Дъг.

— Ще го направиш, нали? — повтори той.

— Да направя какво?

— Да покажеш утре града ни на Сет — търпеливо отвърна той, сякаш говореше на дете. — Да го разведеш наоколо.

— Брат ми е много зает — обясни Сет.

Какво общо имаше брат му с това? И защо му беше необходимо да го развеждат наоколо?

Забавих отговора си, не исках да си призная, че се бях отнесла, потопена в самосъжалението си.

— Ако не искате… — колебливо започна Сет.

— Разбира се, че иска — побутна ме Дъг. — Хайде, излез от черупката си.

Разменихме лукави погледи, достойни за Джером и Картър.

— Да, добре. Решено.

Уговорихме подробностите около срещата ми със Сет и се зачудих в какво се забърквам. Вече не исках да бъда забелязана. Предпочитах той завинаги да ме заличи от ума си, а да прекараме утрешния ден заедно, обикаляйки Сиатъл, не беше най-добрият начин да се постигне това. И без друго резултатът щеше да е още по-глупаво поведение от моя страна.

Най-после разговорът приключи. Точно преди да се разделим, внезапно се сетих за нещо.

— Господин Мортенсен? Сет?

Той се обърна към мен:

— Да?

Отчаяно се опитвах да кажа нещо, което би заличило хаоса от конфузност и неловкост, в който двамата се бяхме заплели. За нещастие единственото, което ми идваше наум, беше „Откъде черпите идеите си“? и „Ще станат ли двойка Къди и О’Нийл?“. Като отхвърлих подобни идиотщини, просто му поднесох книгата си.

— Ще ми дадете ли автограф?

— А… разбира се — пауза. — Ще ви я върна утре.

Да ме лиши за тази вечер от любимата ми книга? Не бях ли страдала достатъчно?

— Не може ли да го направите сега?

Той нещастно сви рамене, сякаш това бе нещо извън неговия контрол:

— Не се сещам какво да напиша.

— Просто ми напишете името си.

— Ще ви я върна утре — повтори той и си тръгна с моята книга „Договорът Глазгоу“ сякаш не бях казала нищо.

Ужасена, сериозно обмислях да го догоня и да се бия за нея, но внезапно Уорън ме хвана за ръката.

— Джорджина — любезно каза той, докато аз отчаяно гледах след отдалечаващата се книга, — трябва да обсъдим нещо в кабинета ми.

Не. Нямаше начин. Със сигурност нямаше да му пусна, не и след провала тази вечер. Бавно се обърнах към него и поклатих глава:

— Казах ти, не мога.

— Да, знам, измислената ти среща.

— Не е измислена. Тя е…

Докато говорех, очите ми отчаяно търсеха път за бягство. Тъй като в секцията за готварски книги не се появиха магически портали, погледът ми внезапно се спря върху мъжа, който прелистваше книгите на чужди езици. Той се усмихна с почуда на проявения ми към него интерес и аз моментално взех дръзко решение.

— …с него. Срещата ми е с него.

Помахах с ръка на непознатия мъж и го повиках с жест. Разбираемо е, че изглеждаше изненадан, когато остави книгата и тръгна към нас. Щом дойде, фамилиарно го прегърнах и му хвърлих поглед, заради който и крале биха паднали на колене.

— Готов ли си да тръгваме?

В очите му, които впрочем бяха красиви, с наситен синьо-зелен цвят, проблесна леко учудване. За мое облекчение той се включи в играта и майсторски върна топката:

— Разбира се. — Ръката му ме обгърна, а дланта му остана на хълбока ми с изненадваща дързост. — Щях да дойда и по-рано, но попаднах в задръстване.

Сладур. Погледнах към Уорън:

— Да отложим разговора?

Погледът на Уорън се плъзна от мен към младия мъж и после обратно към мен.

— Да, разбира се.

Той имаше собственически чувства към мен, но не чак толкова силни, че да се противопостави на по-млад съперник.

Някои от колегите ми също наблюдаваха с интерес. Също като Уорън, никой от тях не ме беше виждал да излизам на среща с някого. Сет Мортенсен беше зает да приготвя куфарчето си и повече не ме погледна, напълно забравил за съществуването ми. Дори не ми отговори, когато му казах „довиждане“. Може пък да беше за добро.

С моя „приятел“ излязохме от книжарницата и тръгнахме в прохладната вечер. Беше спряло да ръми, но облаците и светлините на града скриваха звездите. Докато го оглеждах, в крайна сметка май ми се прииска да имахме среща.

Беше висок — наистина висок. Вероятно беше поне с двайсет и пет сантиметра по-висок от моите скромни метър и шейсет и пет. Имаше черна, чуплива коса, сресана назад. Лицето му беше мургаво и подчертаваше блясъка на морскосините му очи. Носеше дълго черно вълнено палто и карирано шалче в черно, бургундскочервено и зелено.

— Благодаря — казах, когато спряхме на ъгъла. — Спасихте ме от… неприятна ситуация.

— Удоволствието е изцяло мое.

Той ми подаде ръка:

— Казвам се Роман.

— Хубаво име.

— Предполагам. Напомня ми за любовен роман.

— О?