Тъгата на сукубата

— Нарушавате личното ми пространство! И не съм убила никого! Защо всички продължавате да мислите, че съм?

— Защото ти самата си казала, че ще го направиш — обясни Хю. Импът се бе изтегнал в любимото ми кресло в такава отпусната поза, сякаш в момента аз бях гостенка в неговия дом. — Чух го от Джером.

Срещу него седеше общият ни приятел Коди, който ме дари с дружелюбна усмивка. Беше изключително млад за вампир и ми напомняше за брата, който никога не бях имала.

— Не се тревожи. Той го заслужаваше. Ние сме с теб.

— Но аз не съм…

— Да не би да чувам гласа на знатната ни домакиня? — провикна се Питър от банята и секунда по-късно се появи в коридора. — Изглеждаш много шик за престъпничка.

— Не съм… — думите замряха на устните ми, щом го зърнах. За момент всички мисли за убийството и за нахлуването в апартамента се изтриха от ума ми. — За Бога, Питър, какво е станало с косата ти?

Той стеснително прокара ръка по острите, дълги няколко сантиметра бодлички, които покриваха главата му. Дори не можех да си представя какви количества гел е използвал, за да заобиколи по такъв начин законите на физиката. А още по-лошото бе, че връхчетата на бодличките бяха русо бели и изпъкваха на иначе тъмната му коса.

— Някой, с когото работя, ми помогна да ги направя.

— Някой, който те мрази?

Питър се начумери:

— Ти си най-нечаровната сукуба, която някога съм виждал.

— Според мен бодличките подчертават формата на веждите ти — дипломатично се включи Коди. — Просто на другите ще им трябва… известно време да свикнат.

Поклатих глава. Изгледах Питър и Коди. Те бяха единствените вампири, с които някога се бях сприятелявала, но това не ги правеше по-малко непоносими. Понякога между множеството неврози на Питър и неизменния оптимизъм на Коди се чувствах точно като герой… е, героиня, от комедиен сериал.

— Ще ни трябва много време, за да свикнем — промърморих, докато си носех високо столче от кухнята.

— Намерил кой да го каже — върна ми го Питър. — Ти, с твоето изпълнение с крила и камшик.

Устата ми увисна и аз невярващо погледнах Хю. Той бързо затвори каталога „Виктория Сикрет“, който прелистваше.

— Джорджина…

— Каза, че няма да кажеш на никого! Че ще си държиш устата затворена.

— Аз… просто ми се изплъзна.

— Наистина ли имаше рога? — попита Питър.

— Добре, стига толкова. Искам да изчезнете още сега — и им показах вратата. — Днес достатъчно преживях и без вас тримата.

— Дори не си ни казала, че си обявила награда за главата на Дуейн — умолително ме погледна Коди с очи като на малко кученце. — Умираме да разберем.

— Е, на практика Дуейн е този, който умря — полугласно отбеляза Питър.

— Внимавай със злобните коментари — предупреди го Хю, — може да си следващият.

Почти почувствах как от ушите ми започва да излиза пара.

— За последен път ви казвам, че не съм убила Дуейн. Джером ми повярва, ясно ли е?

Коди замислено ме изгледа:

— Но си го заплашила…

— Да, и доколкото си спомням, в един или друг момент съм заплашвала всекиго от вас. Това е просто съвпадение. Не съм му направила нищо и… — внезапно ми хрумна една мисъл. — Защо всички казват, че съм уредила убийството му или че съм възложила на някого да го направи? Защо не казват, че съм го направила аз самата?

— Почакай… току-що каза, че не си.

Питър погледна Коди, завъртя очи и после погледът му се насочи към мен. Изражението на по-стария вампир стана сериозно. Разбира се, „сериозно“ би могло да означава какво ли не, когато е съчетано с прическа като тази.

— Никой не казва, че си ти, защото не би могла да го направиш.

— Особено с тези обувки — кимна Хю към токчетата ми.

— Оценявам пълната липса на вяра в способностите ми, но не е ли възможно да съм го направила, не знам… като го изненадам? Имам предвид съвсем хипотетично.

Питър се усмихна.

— Няма как да стане. Второразредните безсмъртни не могат да се избиват едни други. — Като видя учудения ми поглед, той добави: — Как може да не го знаеш? И то след като си живяла толкова дълго?

В думите му имаше закачка. Между нас с Питър винаги бе стояла мълчаливата загадка, кой от нашия малък кръг безсмъртни беше най-старият преобразен смъртен. Никой от нас не би признал открито възрастта си и аз никога не успях да реша кой беше навъртял повече векове. Една нощ след бутилка текила започнахме да играем на нещо като „спомняш ли си, когато…“, но бяхме стигнали само до Индустриалната революция, преди да се отцепим съвсем.

— Защото никой никога не се е опитвал да ме убие. Излиза, че всички вампирски войни за територии са без последствия?

— Е, не съвсем — каза той. — Вярвай ми, нанасяме си ужасни рани, но все пак никой никога не умира. При всички тези спорове за територии, щяхме да останем съвсем малко, ако се избивахме.

Замълчах, обмисляйки това откритие.

— Тогава как… — Внезапно си спомних какво ми беше казал Джером. — Убит е от ловци на вампири.

Питър кимна.

— А те какви са? — попитах аз. — Джером не поиска да ми каже.

Хю беше също толкова заинтересуван.

— Имаш предвид, като онова момиче по телевизията? Готината блондинка?