Тъгата на сукубата

„Ако не сте чували за Сет Мортенсен, тогава явно не сте живели на тази планета през последните осем години. Той е най-жаркото нещо, появявало се на пазара за съвременни приключенски романи и накарало конкурентните творби да заприличат на драсканици в детска книжка с картинки. С актив от няколко заглавия бестселъри, известният господин Мортенсен пише както самостоятелни романи, така и поредицата за зашеметяващо популярните Къди и О’Нийл. «Договорът Глазгоу» описва по-нататъшните приключения на тези смели изследователи — този път те отиват в чужбина, за да разнищват археологически загадки и продължават с неизменните си духовито сексуални закачки, заради които толкова ги обичаме. Момчета, ако тази вечер не можете да откриете приятелките си, то те са тук с «Договорът Глазгоу» и им се иска да бяхте толкова мили, колкото е О’Нийл.

Дж. К.“

— Вие сте Дж. К. Вие сте написали текста на флаера.

Той ме погледна за потвърждение, но аз не бях в състояние да говоря — остроумната забележка просто не искаше да излезе от устните ми. Бях прекалено изплашена. След предишните ми излагания се страхувах, че ще кажа нещо неуместно.

Накрая, объркан от мълчанието ми, той несигурно попита:

— Писателка ли сте? Това наистина е добро.

— Не.

Няколко мига минаха в неловка тишина.

— Е, навярно някои хора пишат истории, а други ги преживяват.

Това прозвуча почти като намек, но в желанието си да туширам по-ранния флирт, бях стиснала устни, вместо да отговоря, и все още играех новата си роля на ледена кучка.

Без да разбира откъде идва напрежението между Сет и мен, Пейдж все пак го усети и се опита да го уталожи:

— Джорджина е сред най-големите ви почитатели: Направо изпадна в екстаз, когато разбра, че ще идвате тук.

— Да — дяволито добави Дъг, — тя на практика е робиня на книгите ви. Попитайте я колко пъти е чела „Договорът Глазгоу“.

Хвърлих му убийствен поглед, но вниманието на Сет отново се фокусира върху мен с непресторено любопитство. Опитва се да възстанови предишното разбирателство помежду ни, — тъжно осъзнах аз. Не можех да позволя това да се случи точно сега.

— Колко?

Преглътнах, не желаейки да отговоря, но тежестта на всички тези погледи стана прекалено голяма.

— Николко. Все още не съм го дочела.

Заученото хладнокръвие ми позволи да произнеса думите спокойно и уверено, прикривайки смущението си.

Сет беше озадачен. Така изглеждаха и останалите. Всички ме гледаха объркани. Само Дъг разбра шегата.

— Николко? — намръщено попита Уорън. — Романът не излезе ли преди повече от месец?

Негодникът Дъг се захили:

— Кажи им и останалото. Кажи им по колко четеш всеки ден.

Искаше ми се земята да се отвори и да ме погълне, за да избягам от този кошмар. Сякаш това, че се бях показала пред Сет Мортенсен като високомерна уличница, не беше достатъчно лошо, та Дъг ми навличаше и срама да призная смешния си навик.

— Пет — казах накрая аз. — Чета само по пет страници на ден.

— Защо? — попита Пейдж. Явно никога не беше чувала за това.

Почувствах как бузите ми пламват. Пейдж и Уорън ме гледаха, сякаш бях от друга планета, а Сет мълчеше и изглеждаше много объркан. Поех си дълбоко дъх и изстрелях наведнъж:

— Защото… Защото е толкова хубаво, а човек има възможността да прочете за първи път една книга само веднъж и аз искам това преживяване да продължи по-дълго. В противен случай ще я свърша за един ден и това би било като… като да изядеш цял кашон сладолед наведнъж. Прекалено голямо богатство, прахосано прекалено набързо. Така мога да протакам. Да направя четенето на книгата по-продължително. Да му се насладя. Трябва да го правя, защото книгите му не излизат много често.

Веднага млъкнах, разбрала, че току-що отново бях засегнала писателските умения на Сет. Той не отговори на коментара ми, а аз не успях да разгадая израза на лицето му. Замислен… може би. Още веднъж мълчаливо се помолих земята да ме погълне и да ме спаси от това унижение, но тя упорито отказваше.