Тъгата на сукубата

— Обаче забравям — продължи той, пренебрегвайки въпроса ми, — че си и умна. Имам си толкова много работа с празноглави жени, домакини от предградията, искащи по-гладка кожа и по-големи гърди, незаинтересовани от нищо друго, освен от външния си вид. Толкова е лесно да падна в капана на стереотипите и да забравя, че освен красиво лице имаш и мозък. Ти виждаш нещата по-различно от нас и струва ми се по-ясно. Имаш по-всеобхватно мислене. Без да те обиждам, но вероятно е заради възрастта ти.

— Пил си прекалено много. Освен това не съм достатъчно умна, за да разбера какво премълчава Джером, освен ако няма… Нали всъщност няма ловци на сукуби и импове?

— Чувала ли си някога за такива?

— Не.

— Нито пък аз. Но съм чувал за ловци на вампири, без това да е свързано с попкултурата. — Хю извади цигарите си, но се отказа, щом си спомни, че не обичам да се пуши в апартамента ми. — Не мисля, че скоро някой ще прободе някого от нас с кол, ако това те тревожи.

— Но си съгласен, че сме оставени да се лутаме в тъмното?

— Какво друго очакваш от Джером?

— Мисля… мисля да отида да се видя с Ерик.

— Жив ли е още?

— Доколкото зная, да.

— Добра идея. Той знае за нас повече, отколкото ние самите.

— Ще ти съобщя, ако открия нещо.

— Недей. Предпочитам да не научавам.

— Добре. Какво смяташ да правиш сега?

— Трябва да поработя извънредно с една от новите секретарки, ако схващаш какво имам предвид. — Той се позасмя, смея да кажа, палаво, по имповски. — На двайсет години, с гърди, които не са подвластни на гравитацията, а аз разбирам от тези неща. Участвах в напомпването им.

Нямаше как да не се засмея въпреки мрачната атмосфера. Като всички нас, денем Хю упражняваше професия, която нямаше нищо общо със злото и хаоса. В неговия случай границата между заниманията му бе съвсем тънка — Хю беше пластичен хирург.

— Не мога да се меря с това.

— Не е вярно. Науката не може да изкопира гърдите ти.

— Ласкателство от истински познавач. Е, забавлявай се.

— Ще се забавлявам. Пази си гърба, сладуранке.

— Ти също.

Той лепна на челото ми бърза целувка и излезе. Най-после останах сама, втренчих се във вратата и се зачудих какво означава всичко това. Реших, че предупрежденията на Джером навярно са пресилени. Както Хю отбеляза, никой никога не беше чувал за ловци на сукуби и импове.

Все пак, преди да си легна, пуснах резето и сложих веригата на вратата. Може да съм безсмъртна, но не съм безразсъдна. Е, или поне когато е важно.

Глава 6

На следващия ден се събудих, решена да се срещна с Ерик и да изтръгна от него истината за ловците на вампири. После, докато си миех зъбите, се сетих за вчерашната криза — Сет Мортенсен.

Като ругаех, за което богохулство си спечелих неодобрителния поглед на Обри, приключих сутрешния си тоалет. Не можеше да се каже колко време ще отнеме обиколката. Навярно щеше да ми се наложи да чакам до утре, за да се видя с Ерик, а дотогава ловецът на вампири можеше отново да удари.

Тръгнах към „Емералд Сити“ облечена с най-непривлекателните дрехи, които успях да изнамеря — дънки и поло, а косата ми бе строго прибрана отзад. Докато чаках Сет в кафенето, към мен се приближи Пейдж, цялата разцъфнала в усмивка.

— Докато се разхождате ще бъде добре да му покажеш „Фостърс“ и „Пъгит Саунд Букс“ — каза ми заговорнически тя.

Все още сънена, отпих глътка от мокачиното, което Брус току-що ми бе направил, и се опитах да схвана логиката и. „Фостърс“ и „Пъгит Саунд Букс“ ни бяха конкуренти, макар и не най-големите.

— Но тези книжарници затъват.

— Именно — усмихна се тя и разкри снежнобелите си зъби. — Покажи му ги и той ще се убеди, че ние сме най-доброто място, където да пише.

Загледах я, завладяна от чувството, че отново не съм в час. Може би просто все още бях разконцентрирана от историята с Дуейн. Не всеки ден се случва на някого да му отнемат безсмъртието.

— Защо… би писал тук?

— Защото обича да взема лаптопа си и да пише из кафенетата.

— Да, но той живее в Чикаго.

Пейдж поклати глава:

— Вече не. Къде се беше отнесла вчера? Мести се тук, за да е близо до семейството си.

Помнех, че Сет спомена брат си, но тогава бях прекалено завладяна от собственото си унижение, за да обърна внимание.

— Кога?

— Доколкото зная, веднага. Ето защо сме последната спирка от обиколката му. Засега е отседнал при брат си, но смята скоро да си намери жилище. — Тя се наведе към мен и очите й хищно проблеснаха: — Джорджина, ако известен автор редовно си прекарва времето при нас, ще бъде добре за имиджа ни.

Честно казано, основното ми безпокойство не беше къде ще пише Сет. Дълбоко ме потресе, че той няма скоро да замине за друга часова зона, където да ме забрави и всеки от нас да продължи живота си, а щях да го срещам всеки ден, в буквалния смисъл, стига да се изпълнеше желанието на Пейдж.

— Ако много хора знаят, че е тук, няма ли да го разсейват от писането? Досадни фенове и така нататък?

— Няма да позволим това да се превърне в проблем. Ще направим каквото трябва и ще уважаваме уединението му. Внимание, идва.