Тъгата на сукубата

Отпих от мокачиното си все още възхищавайки се на начина, по който работеше умът на Пейдж. Раждаше идеи за реклама, които никога нямаше да се появят в моята глава. Уорън може и да беше този, който инвестираше капитал в това място, но успеха се дължеше на нейната гениалност.

— Добро утро — поздрави ни Сет, приближавайки се до масата.

Носеше дънки, тениска с „Деф Лепард“ и кафяво яке от рипсено кадифе. Косата му стърчеше по начин, който не можа да ме убеди, че тази сутрин е била сресана. Пейдж многозначително ме погледна и аз въздъхнах:

— Да тръгваме.

Сет мълчаливо ме последва навън, което засили напрежението, издигнало се помежду ни като солидна стена. Той не ме погледна, нито пък аз — него. Едва когато излязохме на „Куин Ан Авеню“ осъзнах, че нямам план за деня, така че трябваше да поговорим.

— Откъде да започнем? Сиатъл, за разлика от Галия, не е разделен само на три части.

Казах шегата повече на себе си, но Сет внезапно се засмя.

— Seattle peninsula est5 — каза той, включвайки се в шегата ми.

— Не е точно така. В допълнение, онова за Галия го е казал Беда6, а не Цезар.

— Зная, но не съм добре с латинския. — Той ме дари с онази неповторима и весела усмивка, която бе типична за него. — Но вие сте?

— Да речем, достатъчно запозната.

Чудех се как ли щеше да реагира, ако му кажех, че владея свободно латинските диалекти от различните епохи на Римската империя. Неясният ми отговор навярно бе сметнат за липса на интерес, защото Сет погледна встрани и отново замълчахме.

— Има ли нещо, което бихте искали да видите?

— Всъщност, не.

Всъщност, не. Добре. Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще свършим и ще се видя с Ерик.

— Елате.

Докато тръгвахме, таях известна надежда, че въпреки лошия старт вчера, бихме могли неусетно да започнем непринуден разговор. Докато пътувахме стана ясно, че Сет няма намерение да се включи в никаква дискусия. Спомних си вчерашното му притеснение пред тълпата и дори пред част от персонала на книжарницата. Този човек имаше сериозни социални фобии, осъзнах аз, макар че смело направи усилие да ги прикрие по време на първоначалния ни флирт. После бях започнала да излъчвам сигнали от типа „Не се доближавай до мен“. Без съмнение това щеше да му държи влага цял живот и да съсипе малкия напредък, който бе постигнал. Може би ако успеех да повдигна някои завладяващи теми, той щеше да си възвърне първоначалната увереност и да възстановим предишните си отношения. Разбира се, съвсем платонично. Опитах се да си припомня някои дълбокомислени въпроси от снощи. Те обаче както обикновено ми се изплъзваха и аз превключих на по-посредствените.

— Брат ви тук ли живее?

— Аха.

— В коя част?

— Лейк Форест Парк.

— Хубав район. Там ли ще си потърсите жилище?

— Вероятно не.

— Тогава сигурно имате предвид друго място?

— Всъщност, не.

Добре, това не водеше доникъде. Раздразнена как е възможно такъв майстор на писаното слово да бъде толкова неразговорлив, аз в крайна сметка реших да прекратя всякакви разговори с него. Просто дружелюбно бръщолевех без негово участие, посочвайки му известните места: Пайъниър Скуеър, Пайк Плейс Маркет, Фремънт Трол. Следвайки инструкциите на Пейдж, му показах дори и позападналите ни конкуренти. Пренебрегнах всичко в близост до Спейс Нийдъл, но все пак го отбелязах с кимване. Със сигурност го бе видял от прозорците на „Емералд Сити“ и можеше да си позволи безбожните входни такси, ако наистина имаше нужда от туристически преживявания.

Отправихме се към Университетския квартал, за да обядваме. Той ме последва без протест или коментар за любимия ми виетнамски ресторант. На масата се възцари мълчание, тъй като бях спряла да говоря. Двамата ядяхме спагети и гледахме през близкия прозорец минаващите студенти и коли.

— Приятно е.

Сет проговори за първи път от известно време насам и аз подскочих при звука на гласа му.

— Да. Не изглежда да е кой знае какво, но правят най-хубавото пхо7.

— Не, имах предвид наоколо. Този район.

Проследих жеста му към Университетската улица и в първия момент не видях нищо, освен намръщени студенти, мъкнещи раниците си. После забелязах малките специализирани ресторантчета, магазинчетата за кафе и антикварните книжарници. Пейзажът беше космополитна смесица, някак разкъсана по краищата, но имаща какво да предложи на странни интелектуални типове, дори и на известни писатели интроверги.

Погледнах към Сет, който ме наблюдаваше с очакване.

— Има ли наоколо жилищни сгради?

— Разбира се, стига да искате да делите една къща с банда осемнайсетгодишни.

Направих пауза с мисълта, че такъв избор може би не е чак толкова непривлекателен за млад мъж.

— Ако искате нещо по-стабилно в този район, съответно ще трябва да платите повече. Предполагам Къди и О’Нийл се грижат това да не ви е притеснява, нали. Ако искате, можем да пообиколим и да разгледате.

— Може би. Много бих искал най-напред да отидем там. — Той посочи към една от антикварните книжарници на отсрещната страна на улицата. — Стига да не ви затруднява.

— Да тръгваме.