Тъгата на сукубата

Понечих да възразя. Щях да съм сред първите, съгласили се, че Дуейн е арогантен задник, но съвсем не беше глупав. Безсмъртните като нас не можеха да живеят толкова дълго и да станат свидетели на толкова много неща, без да се сдобият с основни знания и улично тарикатство. Ние, тъй да се каже, пораствахме бързо. Сред разсъжденията ми напираше друг въпрос:

— Могат ли тези ловци да навредят на други безсмъртни? Или само на вампири?

— Доколкото зная, само на вампири.

Нещо не се връзваше между коментарите на Питър и тези на Джером. Не можех да схвана какво точно ме притесняваше, така че запазих опасенията за себе си, докато другите разговаряха. След като с известно разочарование решиха, че не съм наранила никого, темата за ловеца на вампири бе изоставена. Коди и Хю изглеждаха доволни да приемат теорията на Питър, че един ловец аматьор не представлява реална заплаха.

— И двамата бъдете внимателни — предупредих аз вампирите, докато се приготвяха да тръгват. — Новак или не, резултатът е, че Дуейн все пак е мъртъв.

— Да, мамо — отговори Питър, докато си обличаше палтото.

Хвърлих остър поглед на Коди и той леко се сви. Беше по-лесен за манипулиране от наставника си.

— Ще внимавам, Джорджина.

— Обади ми се, ако се случи нещо странно.

Той кимна, вследствие на което Питър завъртя очи.

— Хайде — каза по-старият вампир, — да се погрижим за вечерята.

Това ме накара да се усмихна. Повечето хора може и да се ужасяваха, че вампирите трябва да си намерят нещо за вечеря, но аз знаех по-добре. Питър и Коди мразеха да преследват хора. Случваше се, но в тези случаи рядко убиваха някого. Повечето от хранителните им запаси представляваха сурово месо, купено от месарницата. Също като мен, те се отнасяха небрежно към демонските си професии.

— Хю — остро изрекох, тъкмо когато той се канеше да последва вампирите. — Само за момент, ако обичаш.

Преди да излязат, вампирите му хвърлиха пълен със съчувствие поглед. Импът направи гримаса, затвори вратата и се обърна към мен.

— Хю, дадох ти ключ, но само за спешни случаи.

— Убийството на вампир не е ли спешен случай?

— Сериозна съм. Достатъчно лошо е, че Джером и Картър могат да се телепортират тук. Не е нужно да отваряш дома ми за Господ и целия свят.

— Не мисля, че Господ беше поканен тази вечер.

— А на всичкото отгоре си им разказал и за изпълнението ми като богиня на демоните.

— О, хайде — протестира той, — беше прекалено хубаво, за да го запазя само за себе си. Освен това те са наши приятели. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че ти обеща да не го разказваш! — изръмжах аз. — Що за приятел си ти. И то, след като ти помогнах миналата нощ.

— Боже, Джорджина, извинявай. Не знаех, че ще го приемеш толкова лично.

Прокарах ръка през косата си.

— Не е само това. Просто… не знам. Цялата тази история с Дуейн. Мисля за това, което ми разказа Джером.

Хю чакаше, давайки ми време да събера мислите си и усещайки, че се каня да споделя нещо. Припомних си събитията от вечерта, докато изучавах големия силует на импа до себе си. Понякога той също беше толкова загубен, колкото вампирите и не знаех дали с него може да се говори сериозно.

— Хю, как разбираш, когато някой демон лъже?

Последва пауза и той леко се засмя, спомнил си стария виц.

— Устните му се движат.

Облегнахме се на плота и той изпитателно ме погледна от внушителната си височина:

— Защо? Мислиш ли, че Джером ни лъже?

— Да, така мисля.

Последва нова пауза.

— Разкажи ми.

— Джером ми каза да внимавам, защото може да ме сбъркат с вампир.

— И на мен каза същото.

— Но Питър твърди, че ловците на вампири не могат да ни убиват.

— Случвало ли ти се е някога да пронижат сърцето ти с кол? Може и да не те убие, но се хващам на бас, че няма да ти хареса.

— Съгласна съм. Но Джером твърди, че ловците на вампири откриват вампирите, като следят плячката им. Това са глупости. Коди и Питър са изключение. Знаеш как е при повечето вампири — те не си прекарват времето заедно. Следенето на един няма да заведе ловците при друг.

— Да, но е заявил също, че ловецът е новак.

— Джером не каза това. Това е теорията на Питър, основаваща се на кола.

Хю успокоително изръмжа:

— Добре. Според теб какво става?

— Не знам. Знам само, че всяка от тези истории противоречи на другата. И изглежда Картър също е замесен, сякаш е посветен в някаква тайна заедно с Джером. Защо въобще се е загрижил? Формално погледнато, от неговата страна би трябвало да са доволни, когато някой избива нашите хора.

— Той е ангел. Нима от него не се очаква да обича всички, дори и прокълнатите? Особено когато въпросните прокълнати са му и другари по чашка.

— Не зная. Тук има нещо много повече отколкото ни казват… а и Джером беше изключително настоятелен, че трябва да внимавам. А явно и ти също.

Хю остана няколко минути мълчалив и накрая каза:

— Ти си красиво момиче, Джорджина.

Подскочих. Дотук със сериозния разговор.

— Да не си пийнал повечко от онази бира?