Тъгата на сукубата

Без да губя време влязох в колата и я подкарах, нетърпелива да се върна в града. Опитвах се да не обръщам внимание на треперенето на ръцете си върху волана, но истината беше, че Дуейн ме изплаши. Много пъти му бях казвала да се разкара в присъствието на безсмъртните ми приятели, но да го срещна сама в тъмна улица беше нещо съвсем различно, особено след като заплахите ми бяха напразни.

Ненавиждам насилието във всичките му форми. Предполагам, че това идва от живота ми в исторически периоди, пълни с жестокост и бруталност, каквито никой в съвременния свят дори не може да си представи. Хората обичат да казват, че живеем във време на насилие, но те си нямат и понятие. Разбира се, имаше векове, когато човек изпитваше задоволство, защото изнасилвачите биваха бързо и безцеремонно кастрирани за престъпленията си, без безкрайните съдебни драми и по-ранно освобождаване „за добро поведение“. За нещастие тези, които трябваше да дават възмездие рядко знаеха къде да сложат чертата, затова дори и бюрокрацията в съвременната правосъдна система е за предпочитане.

Премисляйки отново случилото се, си припомних предположението ми, че случайният шофьор е излязъл набързо за сладолед, и реших, че малък десерт и на мен би ми се отразил добре. Когато се почувствах на сигурно място обратно в Сиатъл, влязох в един денонощен магазин и открих, че някакъв гений в маркетинга бе създал сладолед с вкус на тирамису. Тирамису и сладолед. Изобретателността на смъртните никога не преставаше да ме учудва.

Засилих се да платя и минах покрай цветята. Бяха леко повехнали, но видях как един млад мъж влезе и нервно започна да ги оглежда. Накрая избра няколко хризантеми в есенни тонове и ги взе. Очите ми го проследиха с копнеж, почти завиждах на момичето, което щеше да ги получи.

Както отбеляза Дуейн, обикновено се хранех със загубеняци — мъже, заради които не ми се налагаше да се чувствам виновна, че съм ги наранила или извадила от строя за няколко дни. Такива мъже не подаряваха цветя и обикновено избягваха всякакви романтични жестове. А тези, които подаряваха цветя — е, аз пък избягвах тях. За тяхно собствено добро. Това не бе обичайно за една сукуба, но бях прекалено изтощена, за да ме е грижа какво бе прието и какво — не. Тъй като се чувствах тъжна и самотна, си избрах букет червени карамфили, после платих за него и за сладоледа.

Когато влязох вкъщи, телефонът звънеше. Оставих покупките си и погледнах дисплея. Скрит номер.

— О, господарю и наставнико — вдигнах аз, — какъв прекрасен завършек на една прекрасна вечер!

— Спести си остроумията, Джорджи. Защо си се боричкала с Дуейн?

— Джером, какво…

— Току-що ми се обади. Каза, че си го нападнала без причина.

— Нападнала? Аз… него? — В гърдите ми се надигна възмущение. — Той пръв започна! Приближи се до мен и…

— Удари ли го?

— Аз…

— Да или не?

Въздъхнах. Джером беше архидемон в йерархията на злото за агломерация Сиатъл. Беше и мой наставник. Работата му бе да ръководи всички нас, да следи дали изпълняваме задълженията си, и да ни държи в готовност. Като всеки мързелив демон обаче той предпочиташе да му създаваме колкото е възможно по-малко работа. Раздразнението му почти можеше да се „напипа“ по телефонната линия.

— Направих нещо подобно. Всъщност беше по-скоро замахване.

— Ясно. Замахване. Заплаши ли го?

— Добре де, да, може и така да се нарече, ако поспорим за значенията на думите. Стига, Джером! Той е вампир. Не мога да му сторя нищо и ти го знаеш.

Архидемонът се поколеба, явно обмисляйки последиците за мен от едно оставане насаме с Дуейн. Изглежда бях загубила хипотетичната битка, защото след малко чух въздишката на Джером.

— Да. Сигурно е така. Но не го провокирай отново. Точно сега имам достатъчно работа и без игричките ви, деца.

— От кога работиш?

Деца, как пък не.

— Лека нощ, Джорджи. Не влизай отново в спорове с Дуейн.

Връзката прекъсна. Демоните не обичат празните приказки. Затворих, чувствайки се извънредно обидена. Не можех да повярвам, че Дуейн се е оплакал от мен и на всичкото отгоре ме е изкарал лошата. И което беше още по-неприятно, Джером изглежда бе повярвал в това. Поне в началото. Това ме нарани най-много от всичко, защото, като оставим настрана държанието ми на мързелива сукуба, винаги се радвах на снизходителното отношение на архидемона. Бях любимата му ученичка.

Търсейки утеха, занесох сладоледа в спалнята и смених дрехите си с широка нощница. Котката ми Обри стана от мястото си до леглото, където беше спала, и се протегна. Цялата бе бяла, с изключение на няколкото черни петънца по челото. Тя присви срещу мен зелените си очи в знак на поздрав.

— Не мога да си легна — казах й, потискайки прозявката си. — Първо трябва да почета.