Тъгата на сукубата

— Ела, ще ти покажа.

— Казах ти, че…

— Няма да е главната каса — обеща ми той.

Оказа се, че ще е зад барплота в кафенето на горния етаж. Работещите в книжарницата рядко идваха да заместват някого тук, но все пак се случваше. Брус, управителят на кафенето, скочи от мястото зад бара, където беше коленичил. Често си мислех, че Дъг и Брус биха могли да бъдат близнаци от различни раси в два паралелни свята. И двамата имаха дълги и тънки конски опашки; и двамата се навличаха с фланелени дрехи, от любов към ерата на грънджа, от която още не се бяха излекували напълно. Различаваха се основно по цвета на кожата си. Дъг беше японо-американец с черна коса и безупречна кожа; Брус беше Господин Ариец — със светлоруса коса и сини очи.

— Здрасти, Дъг… Джорджина… — заекна Брус и се ококори насреща ми — охо-о-о, днес изглеждаш страхотно.

— Дъг, тук е точно толкова лошо. Предупредих те, никакви клиенти.

— Каза ми да не е на някоя от главните каси. Не каза нищо за тази каса.

Отворих уста да протестирам, но Брус ме прекъсна:

— Стига, Джорджина. Алекс се обади, че е болна, а Синди напусна.

После, като видя каменното ми изражение, бързо добави:

— Касовите ни апарати са почти същите като вашите. Ще ти бъде лесно.

— Освен това — извиси глас Дъг, сполучливо имитирайки този на шефката ни, — от помощник-управителите се очаква да могат да застъпят на мястото на всеки, работещ тук.

— Да, но кафенето…

— …все още е част от книжарницата. Виж, отивам да отворя. Брус ще ти покаже каквото трябва да знаеш. Не се тревожи, всичко ще бъде наред! — и той набързо се изниза, преди да съм успяла да възразя отново.

— Страхливец! — измърморих подире му.

— Наистина няма да е чак толкова лошо — рече отново Брус, без да разбира тревогата ми. — Аз правя еспресото, ти само вземаш парите. Хайде да се упражним. Искаш мокачино с бял шоколад, нали?

— Да — отстъпих аз. Всичките ми колеги знаеха за този специален порок. Обикновено успявах да отмъкна по три на ден. Мокачино имам предвид, не колеги.

Брус ми показа основното — как да маркирам напитките и как да намирам необходимата ми иконка, преди да натисна тъчскрийна на касовия апарат. Той имаше право. Не беше чак толкова зле.

— Просто си родена за това — увери ме, подавайки ми мокачиното.

В отговор изсумтях и поех чашата с мисълта, че бих могла да се справя с всичко, докато продължава снабдяването с кафе. Освен това наистина не беше чак толкова зле, колкото на някоя от главните каси. В кафенето може би нямаше да има много работа по това време на деня.

Сбърках. Минути след отварянето имахме опашка от пет души.

Голямо, с мляко повторих поръчката на първия клиент, като внимателно натисках правилните бутони.

— Вече е готово — каза ми Брус, започнал да приготвя напитката, преди дори да съм имала възможността да я маркирам. Взех радостно парите на жената и се обърнах към следващия клиент.

— Голямо тънко мока.

— „Тънко“ е просто друга дума за „обезмаслено“, Джорджина.

Маркирах напитката с ОБ. Никакъв проблем. Можем да се справим с това.

Следващата клиентка пристъпи разсеяно и смаяно се втренчи в мен. Когато се окопити, поклати глава и изстреля порой от поръчки:

— Искам едно малко шварц кафе, едно голямо с ванилия и обезмаслено мляко, едно голямо безкофеиново с обезмаслено мляко и едно двойно капучино.

Сега аз бях смаяна. Как въобще бе запомнила всичко това? А и честно казано, кой все още си поръчваше шварц кафе?

С напредването на сутринта и въпреки опасенията ми, скоро почувствах, че се ободрявам и се наслаждавам на преживяването. Не можех другояче. Това бе начинът, по който работех, начинът, по който живеех. Обичах да изпробвам нови неща, дори и да са толкова банални като маркирането на едно еспресо. Несъмнено, хората можеха да бъдат и досадни, но през повечето време ми харесваше да работя с тях. Точно заради това попаднах в обслужващата сфера.

След като преодолях сънливостта си, вроденият ми чар на сукуба изригна. Бях звездата на личното си шоу, шегувах се и флиртувах с лекота. Когато това се съчета с предизвиканото от Мартин излъчване, станах неустоима. Резултатът се изрази не само в многобройни свалки и предложения за срещи, но и ме предпазваше от неприятните последици на грешките ми. Клиентите ми не намираха нищо нередно.

— Всичко е наред, скъпа — увери ме една възрастна дама, след като откри, че случайно съм й поръчала голямо мокачино с канела, вместо безкофеиново кафе с обезмаслено мляко. — Така или иначе е хубаво да опиташ и нещо ново.

Чаровно й се усмихнах с надеждата, че не е диабетичка.

По-късно влезе млад мъж, който носеше екземпляр от „Договорът Глазгоу“ на Сет Мортенсен, и това беше първият знак, който видях, свидетелстващ за важното събитие довечера.

— Ще дойдете ли на срещата за раздаване на автографи тази вечер? — попитах, докато маркирах чая му. Ух, напитка без кофеин.

Той изпитателно ме изгледа в продължение на един напрегнат миг и аз се подготвих за преценката му. Вместо това младият мъж мило каза:

— Да, ще дойда.

— Тогава се уверете, че сте си подготвили добри въпроси. Не питайте същото, което пита всеки.