Тъгата на сукубата

Сгуших се с книгата и сладоледа, и си представих как най-после ще се запозная с любимия си писател на утрешното раздаване на автографи. Творбите на Сет Мортенсен винаги ме вълнуваха и събуждаха дълбоко в мен нещо, за което преди дори не подозирах, че дреме там. Нашумялата му книга „Договорът Глазгоу“ не успя да премахне вината, която чувствах след случилото се с Мартин, но въпреки това запълни болезнената празнота у мен. Възхищавах се на смъртните, които, въпреки че живееха толкова кратко, създаваха прекрасни неща.

— Аз така и не създадох нищо, когато бях смъртна — обясних на Обри, след като прочетох пет страници.

Тя се отърка в мен със сладко мъркане, а последната искрица ясно съзнание ми стигна колкото да оставя сладоледа, преди да се просна в леглото и да заспя.

Глава 2

На следващата сутрин телефонът ме изтръгна от съня.

Мъждива светлина се процеждаше през тънките пердета, свидетелствайки за откачено ранния час. Обаче тук, в района, това количество светлина можеше да означава всеки миг от изгрев до пладне. След четири позвънявания най-накрая благоволих да отговоря, като, без да искам изритах Обри от леглото. Тя се приземи с възмутено мяукане и демонстративно се захвана с тоалета си.

— Ало?

— Кинкейд?

— Не! — отговорът ми беше незабавен и уверен. — В никакъв случай.

— Дори не знаеш за какво ще те помоля.

— Разбира се, че знам. Няма друга причина да ми звъниш толкова рано, а аз няма да го направя. Това е почивният ми ден, Дъг.

Дъг, другият помощник-управител в дневната ми работа, беше свестен тип, но дори и животът му да зависеше от това, не можеше да придаде изражение на покер играч на лицето си или на гласа си. Привидното му спокойствие веднага отстъпи на отчаянието.

— Днес всички се обадиха, че са болни. Притиснати сме, трябва да дойдеш.

— Е, и аз съм болна. Повярвай ми, ще ти се иска да не съм там.

Добре де, не бях точно болна, но все още искрях от енергия след Мартин. Смъртните не можеха да я видят като Дуейн, но щяха да я почувстват и независимо дали са мъже или жени — щяха да са привлечени от нея, без дори да знаят защо. Днешната ми изолация щеше да предотврати някой глупак да се влюби в мен безнадеждно. Наистина бе проява на любезност от моя страна.

— Лъжкиня. Ти никога не боледуваш.

— Дъг, вече съм решила, че довечера ще дойда за раздаването на автографите. Ако изкарам и една смяна, ще бъда там през целия ден. Това е вредно и потискащо.

— Добре дошла в моя свят, бебчо. Нямаме избор, ако наистина те е грижа за съдбата на книжарницата, ако държиш на клиентите и на щастието им…

— Губиш, каубой.

— Така че — продължи той — въпросът е дали ще дойдеш тук доброволно, или ще се наложи да дойда и лично да те измъкна от леглото. Честно казано, нямам нищо против второто.

Въздъхнах, укорявайки се за милиарден път, че живея само на две пресечки от работата си. Воплите му за неблагополучията в книжарницата дадоха резултат и той го знаеше. Отново се поддадох на лъжливото схващане, че това място не би оцеляло без мен.

Е, предполагам, че е по-добре да дойда, отколкото да изтърпя опитите ти за остроумни сексуални задявки. Дъг… — тонът ми стана решителен.

— Да?

— Не ме слагай на касата или нещо подобно.

Почувствах колебанието от другата страна.

— Дъг? Сериозно. Не и на касата. Не искам около мен да има много клиенти.

— Добре — съгласи се накрая той. Няма да си на касата.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Половин час по-късно прекрачих прага на дома си, за да извървя двете пресечки до книжарницата. Небето беше забулено от ниско надвиснали облаци, а във въздуха се усещаше истински студ, който бе принудил някои от пешеходците да си облекат палтата. Аз не си бях взела моето, защото смятах широките си панталони в цвят каки и кафявия си кадифен пуловер за достатъчни. Дрехите ми, също както гланцът за устни и молива за вежди, които грижливо си бях сложила тази сутрин, бяха истински. Не се бях преобразила. Обичах както да използвам козметиката, така и да съчетавам дрехите си по обикновения, естествен начин, макар Хю да твърдеше, че отново се държа чудато.

Кафе книжарница „Емералд Сити“ беше просторна сграда, заемаща почти цяла пресечка в сиатълския квартал „Куин Ан“. Беше на два етажа, а кафенето бе разположено на втория, с изглед към кулата Спейс Нийдъл2. Над главния вход бе опъната приятна зелена тента, сега подслонила клиентите, които чакаха книжарницата да отвори. Минах покрай тях и влязох през страничната врата, като използвах служебния си ключ.

Дъг ме атакува, преди да съм направила и две крачки.

— Крайно време беше. Ние… — Той спря и ме огледа. — Охо о-о, днес наистина си красива. Да не ти се е случило нещо необичайно?

„Само един трийсет и четири годишен девственик“ — помислих си.

— Въобразяваш си какво ли не, понеже си щастлив, че съм тук, за да реша проблема ти с персонала. Какво да правя? Да зареждам?

— Ъ-ъ-ъ… не.

Дъг се напрегна да се отърси от замайването си, но продължаваше да ме оглежда от главата до петите по начин, който намирах за смущаващ. Интересът му към мен не беше тайна, както не беше тайна и че постоянно го отблъсквах.