Тъгата на сукубата

Идеята беше толкова поразяваща, толкова опасна, че се стреснах дори от самата мисъл. Със сигурност не можех да я изрека на глас. Не още. Коди и Питър почти не повярваха в теорията за ангела. Съмнявах се, че щяха ме подкрепят, ако започна да обвинявам Картър.

— Добре ли си, Джорджина? — попита Коди, щом замълчах.

— Да… да… добре съм.

Хвърлих бегъл поглед към часовника на готварската печка и все още замаяна, скочих от стола си.

— По дяволите! Трябва да се върна в „Куин Ан“.

— За какво? — попита Питър.

— Имам среща.

— С кого? — дяволито ми се усмихна Коди и в отговор аз се изчервих.

— С Роман.

Питър се обърна към своя ученик:

— Кой е този?

— Страхотният тип от танците. Джорджина се беше залепила за него.

— Не е вярно. Прекалено много го харесвам, за да е така.

Те се засмяха. Докато си обличах палтото, Питър се поинтересува:

— Хей, би ли могла да ми направиш една услуга?

— Каква?

Умът ми все още бе зает със загадката, витаеща край нас. И с Роман. След последната ни среща бяхме говорили няколко пъти по телефона и аз все повече и повече се удивявах колко добре се разбираме.

— Нали знаеш онези компютърни програми в салоните за красота, които ти показват как ще изглеждаш с различни цветове и прически? Мислех си, че би могла да бъдеш една такава жива програма. Можеш да се преобразиш в мен и да ми покажеш как бих изглеждал с различни прически.

Двамата с Коди се втренчихме в него и в продължение на цяла една минута в стаята надвисна тишина.

— Питър — рекох накрая, — това е най-глупавата идея, която някога съм чувала.

— Не знам — почеса се по брадичката Коди, — що се отнася до него, не е лоша.

— Точно сега имаме прекалено много други неща, с които трябва да се справим — предупредих ги. Липсваше ми търпение да угаждам с любезности на Питър. — Няма да хабя енергията си заради твоята суета.

— Хайде — настоя той, — все още преливаш от нея заради онзи добър девственик. Можеш да отделиш малко.

Поклатих глава и взех дамската си чанта.

— „Наръчник на сукубата“. Колкото повече една трансформация ме отдалечава от истинския ми външен вид, толкова повече енергия изисква. Преобразяванията в друг пол са като трън в задника, а преобразяванията в друг вид са още по-зле. Да си играя с теб на салон за красота би изгорило повечето от запасите ми, а аз имам по-добри неща, за които да ги използвам.

Изгледах го предупредително:

— Имаш нужда от професионална помощ относно това как възприемаш вида на тялото си и неувереността си, приятелю.

Коди ме погледна с подновен интерес:

— В друг вид? Можеш ли да се превърнеш в голям отровен гущер или в морски таралеж?

— Лека нощ, момчета. Тръгвам си.

Докато излизах, дочух Питър и Коди да спорят дали би ми трябвало повече енергия ако се преобразя в някой наистина дребен бозайник или във влечуго с човешки ръст. Вампири. Честно казано, понякога бяха като деца.

Стигнах до къщи за рекордно кратко време. Сетих се да преобразя обувките си на висок ток в сандали и стигнах до вратата на сградата заедно с Роман. Щом го видях, всички неприятни мисли за ангели и конспирации се изпариха.

Беше ми казал да се облека по-обикновено за тази вечер. Той бе направил същото, но все пак бе успял да придаде на дънките и тениската си с дълъг ръкав вид като за модно ревю. Явно имах върху него същия ефект, тъй като ме сграбчи в голяма мечешка прегръдка и ме целуна по бузата.

— Хей, страхотна си — прошепна в ухото ми, като ме задържа в обятията си малко по-дълго от необходимото.

— Хей, ти също — отдръпнах се от него и му се усмихнах.

— Толкова си мъничка — отбеляза и покри с длан бузата ми. — Сладко е.

Тези очи заплашваха да ме погълнат и аз побързах да се отдръпна, преди да съм направила нещо глупаво.

— Да тръгваме… — Направих пауза. — Къде отиваме?

Той ме заведе до колата си, паркирана малко по-надолу по улицата.

— След като си толкова добра с краката, реших, че искам да отидем някъде, където да изпробвам координацията и на други части от тялото ти.

— В някоя хотелска стая?

— Проклятие. Толкова ли съм предвидим?

Няколко минути по-късно той паркира пред неугледна сграда с мигащ неонов надпис БОУЛИНГ ЗАЛАТА НА БЪРТ. Зяпнах я с открито отвращение, неспособна да прикрия чувствата си:

— Това ли е изборът ти на място за среща? Боулинг зала? Дори не е от хубавите.

Роман не изглеждаше засегнат от липсата ми на ентусиазъм.

— Кога всъщност за последен път си била на боулинг?

Подозирах, че беше някъде през седемдесетте.

— Не чак толкова отдавна.

— Точно така. Виждаш ли — той стана по-разговорлив, щом влязохме вътре и се приближихме до гишето, — струва ми се, че знам какво искаш. Твърдиш, че не излизаш сериозно с никого, но аз все пак съм останал с впечатлението, че излизаш доста. Четирийсет и четвърти номер, моля.

— Трийсет и шести.

Касиерката ни подаде по чифт нехигиенично изглеждащи обувки и аз се почувствах изключително благодарна, че бактериите не представляваха заплаха за мен. Роман плати и тя ни посочи с жест определената ни алея.