Тъгата на сукубата

Изстрелях се нагоре — движение, което главата ми въобще не одобри. Сигурно бях сбъркала. Сигурно, но… те бяха там. Пред мен, до леглото, на което седях, имаше масивно дъбово бюро, заобиколено от дъски за съобщения. Върху тях бяха забодени изрезки от списания — множество лица на хора, които отразяваха до последната подробност героите, описвани в книгите на Сет. Една от секциите дори бе обозначена като НИНА КЪДИ и се състоеше най-малко от двайсет различни изрезки, изобразяващи стройни блондинки с къси къдрави коси, а на друга, маркирана с БРАЙЪН О’НИЙЛ, се виждаха мрачни, около трийсетгодишни мъже с тъмни коси. Някои бяха от известни реклами и аз ги разпознах, но никога преди не бях забелязвала приликата им с героите на Сет. Второстепенните герои от книгите му също имаха своето място на изложбата, макар и по-незабележими в сравнение с главните.

Надраскани записки и отделни думи запълваха дъските. Повечето бяха направени под формата на странни стенографирани диаграми, които нямаха никакъв смисъл за мен. Работно заглавие: Лазурни мечти — промяна по-късно. Добавяме Джона — гл. 7. Изчистваме гл. 3–5; К&О в Тампа или Неапол? Проверка на твърденията. Дон Маркос в 8… Драсканиците продължаваха и продължаваха, а аз се взирах в тях, докато накрая разбрах, че виждам основополагащия скелет на следващия роман на Сет. Един глас ми нашепваше, че трябва да извърна поглед, че съм нарушила лично пространство, но бях твърде очарована да видя начина, по който един роман идва на бял свят.

Накрая миризмата на пържен бекон ме накара да се извърна от бюрото на Сет и ме застави да направя връзката как се бях озовала тук. Потръпнах, като си спомних каква идиотка се бях показала пред Дъг, Роман и дори Сет, но гладът победи и временно притъпи угризенията ми. Беше странно, че чувствам глад след онова, което снощи бях изляла в стомаха си, но също като Хю след побоя аз се съвземах бързо.

Освободих се от завивките и плюшеното мече, което несъзнателно държах, и тръгнах към банята, за да си изплакна устата и да проуча външния си вид: бях рошава, а с тениската направо изглеждах като тийнейджърка. Но не исках да хабя енергия за преобразяване, излязох от банята и последвах цвъртящите звуци на фона на песен на Голдън Иърринг.

Сет стоеше в модерна, светла кухня, и приготвяше нещо в един тиган върху печката. Цветовата гама беше ярка и жизнерадостна. Шкафовете и гредите бяха от клен и се открояваха на фона на сините като метличина стени. Щом ме видя, той намали музиката и ми хвърли загрижен поглед. Днес тениската му бе с Том и Джери.

— Добро утро. Как си?

— Изненадващо добре — отидох до малка маса за двама и седнах, издърпвайки тениската, за да покрие бедрата ми. — Изглежда, че единствено главата ми е сдала багажа.

— Искаш ли нещо за нея?

— Не, ще се проясни.

Поколебах се, доловила още нещо сред аромата на солено, мазно месо.

— Това… кафе ли е?

— Да. Искаш ли?

— Обикновено?

— Да.

Той отиде до една кана, наля чаша димящо кафе и ми я донесе заедно с миловиден комплект за захар и сметана.

— Мислех, че не пиеш подобни неща.

— Не пия. Просто имам подръка за случаите, когато луднали за кофеин жени се събуждат в леглото ми.

— Често ли се случва?

Сет загадъчно се усмихна и се върна до печката.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Как предпочиташ яйцата?

— Много твърди.

— Добър избор. Искаш ли и бекон? Нали не си вегетарианка?

— Аз съм заклета месоядка. Искам от всичко… стига да не е прекалено нахално.

Почувствах се неудобно, че ме обслужва, особено като се имаше предвид всичко останало, което бе направил за мен. Той изглежда нямаше нищо против.

„Всичко“ се оказа повече, отколкото си бях представяла: яйца, бекон, препечен хляб, два вида конфитюр, кекс с кафе и портокалов сок. Ометох яденето, мислейки си как щеше да ми завиди Питър, все още спазващ нисковъглеродната си диета.

— От толкова много ядене ще изпадна в кома — казах после на Сет, докато му помагах за чиниите. — Имам нужда да се върна в леглото и да си доспя. Всеки ден ли закусваш така?

— Не. Само когато вече споменатите жени са наоколо. Това ми гарантира, че няма да си тръгнат прекалено бързо.

— Няма проблем, като се има предвид, че това е всичко, което имам за обличане.

— Не е вярно. — Той посочи към дневната.

Погледнах натам и видях роклята си — чиста и сложена на закачалка. Бикините от фина материя, които бях носила под нея, висяха от кукичката на закачалката.

— На етикета бе отбелязано химическо чистене, но я сложих в пералнята на програмата за суперфино пране. Не се повреди. Както и това… а-а… другото нещо.

— Благодаря — отговорих, чувствайки се несигурна какво трябва да изпитвам от факта, че ми е изпрал бельото. Благодаря ти за всичко. Наистина оценявам какво направи снощи за мен. Сигурно ме мислиш за пълна откачалка…

Той вдигна рамене: