Тъгата на сукубата

Неудовлетворена, проверих в библиографията на книгата за името Харингтън и го открих във връзка с „Библейската Аркана и мит“ от Робърт Харингтън. Запомних името и автора и оставих книгата на мястото й точно когато Сет се обърна да тръгваме.

Пътувахме в тишина, небето рано се бе смрачило — скоро щеше да настъпи сиатълската зима. Макар обикновено да смятах тишината в колата за неловка или странна, сега ми се стори приятна, докато умът ми бе зает с въпроса за нефилимите. Реших, че трябва да се сдобия с книгата на Харингтън.

— Нямаха сладолед — внезапно отбеляза Сет, прекъсвайки размислите ми.

— А?

— Тери и Андрея. Бяха купили торта, но не и сладолед. Искаш ли да хапнем по един?

— Поетата захар не ти ли е достатъчна?

— Просто двете неща вървят заедно, това е всичко.

— Навън е само десет градуса — предупредих го, докато паркираше до една сладкарничка за сладолед. Виждаше ми се странно да се яде сладолед в такова студено време. — И е ветровито.

— Шегуваш ли се? Магазинче като това в Чикаго дори нямаше да е отворено по това време на годината. Приятно топло е.

Влязохме вътре. Сет си поръча двоен сладолед с вкус на мента и с парченца шоколад. А аз леко меланхолично настроена, си взех чийзкейк с горски плодове и сладолед с вкус на мока и бадеми. Седнахме на маса близо до прозорците и се заехме с лакомствата си.

Накрая той каза:

— Много си мълчалива днес.

Обърнах се към него учудена, прекъсвайки разсъжденията си за нефилимите.

— Разменихме си ролите.

— Какво?

— Обикновено ти си мълчаливият, а аз трябва да говоря, за да вървят нещата.

— Забелязал съм. Ъ-ъ… нямах това предвид, както прозвуча. Когато говориш ти, е хубаво. Винаги знаеш какво да кажеш. Точно подходящото нещо в точно подходящото време.

— Не и вчера. Снощи казах ужасни неща — и на Дъг, и на Роман. Никога няма да ми простят — проплаках аз.

— Със сигурност ще ти простят. Дъг е добро момче. Не познавам добре Роман, но…

— Но какво?

Сет внезапно се смути.

— Смятам, че е лесно човек да ти прости.

Вгледахме се един в друг и бузите ми поруменяха от топлина. Не такава, че кръвта ми да закипи, да се съблека и да скоча на някого, а просто приятна топлина, сякаш ме бяха увили в одеяло.

— Знаеш ли, това изглежда ужасно.

— Кое?

Той посочи към конусообразната ми чаша.

— Тази комбинация.

— Хей, недей да съдиш, преди да си го опитал. Всъщност се съчетават доста добре.

Той поклати глава със съмнение. Плъзнах стола си към неговия и му предложих:

— Трябва да опиташ и двата вкуса.

Той се наведе, опитвайки едновременно и чийзкейка с горски плодове, и сладоледа с вкус на мока и бадеми. За жалост парченцето чийзкейк се търкулна по брадичката му. Инстинктивно протегнах ръка да го спра и го бутнах обратно към устата му. Сет автоматично подхвана с език изплъзналото се парченце, облизвайки пръстите ми. Прониза ме вълна от чувствен копнеж и щом погледнах в очите му, разбрах, че и той е изпитал същото.

— Ето — задъхано казах и се протегнах за салфетка, пренебрегвайки желанието да върна пръстите си в устата му.

Сет избърса брадичката си, но този път не се поддаде на смущението. Той остана на мястото си, плътно приведен към мен:

— Ухаеш възхитително. Като на… гардении.

— Туберози — автоматично го поправих, замаяна от близостта му.

— Туберози — повтори той. — И струва ми се, тамян. Никога не съм вдишвал такъв аромат. Той се приведе още повече.

— „Майкъл“ от Майкъл Корс. Може да се купи от всеки квартален универсален магазин. — За малко да изсумтя, когато думите излязоха от устните ми. Какво идиотско нещо казах. Нервността ме правеше да изглеждам груба. — Може би ще е подходящ и за Къди.

Сет беше съвсем сериозен.

— Не. Това си ти. Само ти. Парфюмът никога няма да ухае по същия начин върху някой друг.

Потръпнах. Слагах си този парфюм, защото той напомняше на това, което другите безсмъртни усещаха в уникалния ми знак, в моята аура. Това си ти. Тези простички думи ми дадоха чувството, че Сет е разбулил някаква тайна част от мен, че е надникнал в душата ми.

Седяхме там и никой от двамата не помръдваше, но химията прехвърчаше помежду ни. Знаех, че той няма да се опита да ме целуне, както бе направил Роман. Сет беше доволен просто да ме гледа, да ме обича с очите си.

Внезапно вятърът блъсна вратата на малката сладкарница, отвори я и нахлу вътре. Пред лицето ми затанцуваха кичури коса, а аз замахах с ръце към салфетките, които щяха да излетят от масата. Другите вещи не успяха да се задържат и наоколо хвърчаха все повече салфетки и късчета хартия; една чаша с пластмасови лъжички падна от тезгяха и съдържанието й се пръсна по пода. Работещият зад плота изтича до вратата и трябваше да се пребори с вятъра, за да я затвори. Когато най-после успя, той я изгледа ядосано.

Тъй като мигът — каквото и да го бе предизвикало — бе отминал, със Сет почти веднага взехме нещата си и тръгнахме. Помолих го да ме остави пред книжарницата. Надявах се Дъг да е там и да му се извиня, освен това исках да потърся книгата на Харингтън.