— Няма проблеми, но… — погледна към близкия часовник — след малко може да се наложи да те оставя. Спомняш ли си за онова парти? Започва в дванайсет на обяд. Разбира се, можеш да останеш тук.
Погледнах към часовника. Единайсет и четирийсет и седем.
— Дванайсет?! Защо не ме събуди по-рано? Ще закъснееш!
Отново вдигна рамене, без въобще да се притесни:
— Помислих си, че се нуждаеш от сън.
Оставих кърпата, която държах, втурнах се към дневната и грабнах роклята си.
— Ще повикам такси. Отивай. Не се тревожи за мен.
— Сериозно, не е проблем — отвърна той, — мога да те закарам до вкъщи, или… ако искаш, ела с мен.
И двамата застинахме от смущение. Наистина не бях в настроение да ходя на някакво странно парти. Имах нужда да се върна вкъщи и да премисля доколко могат да се поправят щетите с Роман и Дъг. И все пак… Сет беше ужасно мил с мен, а и преди също ме беше помолил да отида с него. Нима не му го дължах? Сигурно бих могла да направя това за него. Едно следобедно парти може би не трае чак толкова дълго.
— Трябва ли да занесем нещо? — попитах накрая аз. — Вино? Сирене бри?
Той поклати глава:
— Вероятно не. За осемгодишната ми племенница е.
— О, тогава без вино?
— Да. Колкото до сиренето, мисля, че предпочита гауда.
Погледнах към роклята си:
— Ще изглеждам прекалено натруфена. Имаш ли нещо, което да облека върху това?
Седем минути по-късно седях в колата на Сет и пътувахме към Лейк Форест Парк. Отново бях с жоржетената рокля, върху която носех мъжка бархетна риза на бели, сиви и морскосини карета. С изключение на две копчета, ризата беше разкопчана. Бях сплела косата си на плитка, вместо да я преобразявам в прическа, и сега докато се возех, неистово вадех от чантата си гримове. Подозирах, че изглеждам така, сякаш Джинджър Роджърс се е присъединила към „Нирвана“.
Стигнахме до къщата в предградията, където преди няколко седмици бях оставила Сет. От пощенската кутия се вееха розови балони, а една майка с дънки и пуловер махаше за довиждане, докато малко момиченце не изчезна в къщата. Споменатата майка отиде до масивно, побиращо цял футболен отбор превозно средство, потегли и се вля в движението.
— Олеле — възкликнах, докато наблюдавах всичко това, — никога не съм присъствала на подобно нещо.
— Трябва да си имала, когато си била малка — коригира ме Сет.
— Да — излъгах, — но на тази възраст усещането е различно.
Стигнахме до входната врата и той влезе, без да почука.
Четири малки руси момиченца незабавно се нахвърлиха отгоре му, вкопчиха се в крайниците му и едва не го събориха.
— Чичо Сет! Чичо Сет!
— Чичо Сет е тук!
— Това за мен ли е? Това за мен ли е?
— Спрете, преди да съм извадил сълзотворния газ — меко им каза той, откопчвайки се от момиченцето, което едва не изтръгна лявата му ръка.
Едно от тях, с руси къдрици и огромни сини очи като останалите, ме видя.
— Здравей — самоуверено каза, — ти коя си?
Преди да успея да отговоря, тя литна като хала из фоайето, крещейки:
— Чичо Сет доведе момиче!
Сет направи гримаса:
— Това е Морган. На шест е.
Той посочи към нейната двойничка:
— А това е близначката й Маккена. Това е Кайла, на четири. А ето я — спря, за да вдигне най-високата от четирите, и това я накара радостно да запищи — и Кендъл, рожденичката. Смятам, че и Бранди е някъде наоколо, но е прекалено цивилизована, за да ме нападне като останалите.
След фоайето беше дневната и едно друго русо момиче, няколко години по-голямо от Кендъл, ни наблюдаваше над облегалката на дивана. Останалите деца — предполагам, гости на партито, тичаха и крещяха около нея.
— Тук съм, чичо Сет.
Сет остави Кендъл и разроши косата на Бранди, за нейно съжаление — доста. Тя демонстрира оскърбено достойнство, каквото само някой пред прага на юношеството може да има. Скоро след това Морган се върна, като теглеше след себе си висока руса жена.
— Видя ли? Видя ли? — възкликна момиченцето. — Нали ти казах.
— Винаги ли предизвикваш такава суматоха? — попита жената, прегръщайки Сет. Изглеждаше щастлива, но изтощена, и аз разбирах защо.
— Навярно имам късмет. Феновете ми не са и наполовина толкова ненаситни. Андрея, това е Джорджина. Джорджина, Андрея.
Стиснах ръката й. В стаята влезе малко по-ниско и по-младо копие на Сет.
— Това е брат ми Тери.
— Добре дошла сред нашия хаос, Джорджина — каза ми Тери, след като бях представена. Той хвърли поглед към децата, които тичаха из къщата. — Не съм сигурен, че напълно разбирам решението на Сет да те доведе тук. Никога няма да поискаш да дойдеш отново.
— Ей — извика Кендъл, сочейки към мен, — това не е ли ризата, която подарихме на чичо Сет за Коледа?
Сред възрастните настана неловка тишина, докато всички се опитвахме да гледаме някъде другаде. Накрая Андрея прочисти гърлото си и каза:
— Добре, деца, да се организираме и да поиграем на нещо.