Читаем Тигрицата на океана полностью

А тя, вече не самата тя, а инстинктът, единствен още мъждукаш в подсъзнанието, продължаваше да издава своите заповеди до мускулите — да движат ръцете, да подхвърлят тялото над пяната, да дишат?

Навярно вече и инстинктът бе угаснал, навярно в следната секунда премалялото й тяло щеше да се отпусне на произвола на вълните, когато пръстите й докоснаха нещо различно от водата.

Преди тя да осъзнае, че е дърво, пръстите й сами се бяха вкопчали с непускаща хватка в него.

Дърво! То можеше да бъде греда, можеше да бъде весло, можеше да бъде клонка, довлечена от бурята. Можеше да бъде спасение или последна жестока подигравка на съдбата.

Не беше подигравка. Удържа я. За пръв път от толкова време тя намери опора в този ужасяващ безопорен свят. Залови се и с другата ръка за него, увисна върху му. Сякаш срасна с него.

Почти изгуби съзнание. Но безсъзнание, в което може би единствени ръцете й бодърстваха, грижеха се за цялото тяло, не пускаха. Не пускаха. Навярно и след смъртта й щяха да държат.

Когато се опомни, тя усети с крак и друго дърво. И трето. Видя и над главата си една такава греда.

— Клетката! — почти изкрещя Ева.

Случаят я бе отнесъл до косатката.

Наистина, неизчерпаеми са човешките възможности. Тя сама не повярва как бе успяла да се покатери над дървения кафез, извън ледената вода. Покатери се, просна се по очи, заловена с ръце и крака, преметнати под решетката. Вълните продължаваха да налитат, преливаха над гърба й, блъскаха я, но вече безсилни да я откъснат от опората й. Вече високо над задавящата пяна.

Сети се изведнъж. Ами Хекуба? Къде беше Хекуба? Какво правеше сега пък тя?

И чу. Макар че не можеше да допусне, че ще го чуе сред грохота на стихията. Чу кашлицата на болната косатка. А всъщност не беше само кашлица. Беше и нещо друго. Някакво бълбукане, гъргорене. Безспорно от дихалото й. И усети ударите по клетката. Не от вълните. Удари на плътно тяло в дърво.

Тозчас си даде сметка. Затворена в клетката, косатката не можеше да регулира дишането си, при това нарушено от белодробното възпаление, с пристъпите на вълните. Тъкмо когато трябваше да поеме дъх, при подема на вълната, клетката потъваше и притисваше гърба и главата й надолу.

Нямаше съмнение. Болният гигант се давеше. И в отчаяните си опити за спасение блъскаше с плавници дървената решетка, която го обезсилваше още повече от болестта. Напразно! Клетката нарочно бе направена яка, да държи затворена тъкмо такава огромна пленница.

И щеше да загине! Не можеше да се освободи сама. Трябваше някой друг, някой човек да й отвори. А кой друг човек имаше тук — освен Ева?

Тя трябваше да помогне!

Тъжна мисъл се мерна в съзнанието й. Тя и без това беше обречена на гибел. Дори върху клетката. Защо преди да загине, не опиташе да спаси едно друго същество?

И бавно, търпеливо, пропълзявайки сантиметър по сантиметър по хлъзгавата, подмятана от бурята дървена скара, Ева докосна скобите, които придържаха вратата.

Добре, докосна ги. А после?

Силите й все не достигаха да ги отмести така, заяли от ръждата. При всеки неин опит те се изплъзваха от премръзналите й длани.

И все пак, дори в тая сатанинска люшканица, тя успя да размисли. Прецени при кое поклащане на клетката би могла да очаква отпускане на скобите. И в такъв миг натисна. Първия път не успя. Но при втория желязната кука отскочи. Ева се премести на втората. По същия начин освободи и нея. Вратата се преметна, откри изхода. И Хекуба след съвсем кратко поколебаване бързо съобрази. С мощен тласък на опашния плавник изскочи навън.

Сякаш чакал само това, в следната секунда дървеният кафез се удари в рифа. Разби се на парчета, които се запремятаха, начупени и преплетени, из кипналите въртопи.

Ева излетя встрани, подхваната от следващата вълна, която я преметна няколко пъти и я понесе към брега.

Дори не размисли, дори не разбра. Нямаше време да схване, че това трябваше да бъде краят. Остави се безводна на съдбата.

И почти в несвяст усети как някакво меко тяло се мушна под нея и я извади над водата. Колкото да вдъхне отново. Друга вълна пак я смете обратно. Ала Хекуба повторно я измъкна на повърхността. Тоя път не остави да я измами морето. Понесе дребната си приятелка, закрепи я на главата си с такава ловкост, с каквато балансираше топката на носа си при игрите им в лагуната.

Кашляше, давеше се, но не спираше, не изоставяше скъпия си товар. С неподозирано умение успяваше да я закрепи върху хлъзгавия си гръб. Може би както някога, когато бе изнесла след раждането му своето първо дете, което така и не можа да направи първото си вдишване, родено мъртво. И го бе придържала три дни поред, докато й го отмъкнаха глутница акули мако.

Ева не можеше да издържи дълго върху главата на кашлящото и лъхащо вътрешна жар дихало. Затова предпазливо, доколкото можеше, пропълзя трите метра, които я отделяха от гръбния плавник, и се вкопчи с ръце и колене в него, гърбом към връхлитащите вълни, сред които Хекуба се носеше бързо, по чудо успяваща да намери пролука между тях, където те не връхлитаха тъй настървено.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги